“Бялото перо” от Йоана Димитрова, 13 години, гр. Силистра

| 5 Comments

Бялото перо

Небето бе обагрено в последните лъчи на залязващото слънце. Те пръскаха навсякъде мека, топла светлина. Галеха цветята в малкия крайдунавски  град, посребряваха водите на реката край румънския бряг и светеха нежно в нефритено  зелените очите на малкото момиче в светло лилавата рокля, което се разхождаше по плажа. По това време тя беше навън и играеше с приятелите си, но не и днес. Разхождаше се и мислеше за това, което беше открила предната седмица. Знаеше, че трябва да го направи днес. Не утре, не в друг ден, а днес. Родителите й щяха да дойдат след час или два. Заедно щяха да наблюдават нощното небе. На гърба си носеше раница. Трябваше да се преоблече, преди да си впусне в приключението, което предстоеше. То щеше да преобърне целия свят Момичето внимателно постави мастилницата и пергамента на пясъка. Ако човек я видеше отстрани щеше да си помисли, че тези неща сигурно принадлежат на баба й и тя не трябва да си играе с тях, защото са много стари. Тези неща в никакъв случай на бяха на баба й, но бяха наистина ужасно стари. Момичето измъкна тъмни дънки, тениска и суичер . Облече ги набързо и вкара мастилницата и пергамента в чантичката си, а раницата скри между два храста.

-       Ани-и-и-и-и-и! Ани-и-и-и-и! – викаше някой.

-       Идвам! – извика в отговор тя.

-       Хайде, имаме само два часа! – подкани я момчето

-       Добре, но ще спреш ли да ме наричаш Ани?!

-       Съжалявам – промърмори приятеля й.

Двамата тръгнаха мълчаливо напред по брега. Срещнаха още едно момче и момиче. Не си казаха нищо, а продължиха  напред. Стигнаха една пътечка, която се виеше между дърветата.

-      Тук – съобщи Ани, обърна се към момчето, с което беше дошла – Илия, извади кристалите. Тина, Крис , вземете вашите.

Илия даде на Тина връв с висящ лилав кристал, на Крис  беше син, неговия – жълт, а на Ани – зелен, също като нейните очи. Това, което предстоеше щеше да спаси света. Четири деца, щяха да спасят света. Трябваше да го спасят.

-       Готови ли сте? – попита Илия.

-       Да – отговориха в хор всички.

-       Да го направим тогава!

Образуваха кръг, стиснаха кристалите, затвориха очи и започнаха да шептят. Изведнъж около тях се появи вятър. Той вдигна пясък, листа и клони. Децата упорито шептяха думите си. Изведнъж всичко утихна, а от тях нямаше и следа на плажа.

Бяха се озовали в някаква горичка на друг бряг. Чуваха се птици. Пеликани. Точно те им трябваха.

-      Защо точно перо от пеликан?! Не може ли да е перо от някоя гълъбка  или от папагала на Крис ? – попита Тина.

-      Не мисля, че папагала ми ще се съгласи – засмя се Крис .

-      Ще ни е малко трудно да се доберем до тези птици. При най-малкия шум ще полетят и само ще си изгубим времето. От резервата „Сребърна“ няма ли да ни дадат едно? – включи се и Илия.

-      Спрете да се жалвате – скастри ги Ани, – перото трябва да е от див пеликан. Няма друга птица, която ще ни го даде. Не забравяйте, че това перо трябва да е чисто бяло.

-      Именно! Белите пеликани не летят ей така на стада! – отвърна Крис .

-      Колкото по-трудно, толкова по-добре. Иначе всичко е изгубено!

-      Чакайте – прекъсна ги Тина – тук сме, за да потърсим чисто бяло перо от пеликан, за да можем да напишем историята на пергамента. Защо просто не започнем да го търсим? Не мисля, че със спорове ще стигнем до някъде.

-      Права си – призна си Ани. – Колко магия е останала в кристалите ви?

-      Всеки е на половина.

-      Какво?! – изненада се Крис . – Защо е толкова малко?

-      Колкото по-големи ставаме, толкова повече магия изразходваме за телепортацията – заяви Тина.

-      Значи по-добре да се захващаме с тази задача.

Тръгнаха по посока на шума от птиците. Вървяха около пет минути, когато ги видяха. Цяло ято диви пеликани. Сред тях имаше и шест-седем чисто бели. Приближиха се внимателно. Тина прошепна нещо на кристала си и вече бяха незабележими и тихи. Всеки се приближи до един бял и протегна ръка. Още малко им оставаше, но чуха изстрели, които подплашиха птиците и те литнаха в безкрайната синева.

-       Какво по… – Илия не довърши, защото застина на мястото си.

-       Това са Рембър  и групата му – прошепна Крис  на останалите.

-      Улучихте ли нещо? – попита Рембър  – пълен човечец с мустаци и лукави очички . Другите заклатиха глави. Това го вбеси – Трябва да отстреляме  поне 10 бели! Онези хлапета не трябва да вземат перото!

Ловджийската дружина  отмина нататък. Как бяха разбрали за тяхната задача?

-       Това не е на добре – отсече Тина.

-       Никак даже – съгласи се Крис .

-       Трябва да използваме компаса – чу се и гласа на Ани с лека нотка на тъга.

-      Но той е ако Рембър  ни хване, не можем да го използваме за птицата! Ами ако не можем да го използваме повторно? – възпротиви се Илия.

Ани сякаш не го чу. Извади от чантичката си позлатен компас и погледна останалите. Децата се хванаха за ръце. Макар и несъгласието на Илия и той се включи в кръга. Момичето остави компаса на земята по средата им и го попита къде да намерят перо от чисто бял пеликан. Компасът се завъртя и не спря.

-       Какво става? – попита Крис  объркано

-       Не знам – отговори Тина.

Ани се вгледа в него, докато останалите коментираха какво се случваше. Това не можеше да е истина! Нима тези редки птици бяха навсякъде. Тя стана и се огледа. Наистина навсякъде около тях имаше пера, но те не бяха бели.

-      Мисля, че трябва да съберем перата, които са около нас. Само така ще намерим бялото – прекъсна спора им Ани.

Всички я погледнаха невярващо.

-       Ти не говориш сериозно! – поклати глава Тина.

-       Не съвсем сериозно говоря – отвърна спокойно Ани.

-      А защо винаги трябва да става това, което кажеш ти? – заяде се другото момиче

-      Според мен така ще стане най-лесно.

-      А защо не стане така, мисля аз, че ще стане по-лесно?

-      Момичета, спрете да се карате! Не е нито времето, нито мястото – прекъсна ги Крис .

-      Тогава аз си тръгвам! – заяви Тина.

-      Не можеш да си тръгнеш точно сега! – Спря я Илия

-      А защо да не мога?

-      Защото си част от нас. Част си от Кристалите на Света. Не можеш просто така да си тръгнеш, само защото не искаш да събираш пера!

-      О, сега и мързелива ме изкарахте. До колкото си спомням аз все още не съм официално част от Кристалите на Света.

-      И както виждаме има основателна причина за това – отвърна Ани.

Тина се ядоса, стисна кристала изрече думите и се телепортира обратно в Силистра.

Ани, Илия и Крис  останаха безмълвни. Търсеха перото, но нищо не намериха. Времето им изтече. Това беше края. Какво щеше да стане със света сега? Какво щеше да стане с тях? Ами семействата им? Приятелите? Изгубени завинаги! След още десет минути търсене се телепортираха обратно в Силистра – тъжни.

-       Е, това беше! – рече Крис

-       Колко много неща не разрушиха света, а сега едно перо да съсипе всичко!

-       Може би има някаква надежда.

Децата се обърнаха назад и видяха приятелката им Тина с перо в ръка. Беше бяло, от пеликан. Очите на Ани се разшириха от удивление. Тя се затича и прегърна приятелката си. Нямаше нужда от извинения, очите им говореха вместо тях. Седнаха на пясъка. Ани извади мастилницата и пергамента. Потопи перото в мастилото и започна да пише по парчето пергамент. Започна да пише историята на Света. И така те го спасиха…

Йоана Миленова Димитрова
години: 13
град: Силистра

 

 

Tags: , , ,

5 Comments

  1. Страхотно е! Надявам се да спечелиш!

  2. Бравоо йони гордеем се с теб! xxx

  3. Прекрасно е ! Наистина страхотна история! Браво Йони :*

  4. Super razkaz ! Lichno na men mnogo mi haresa ! Uspeh ! :)

  5. Много е красиво! Много добре написано. Различно е от произведенията на всички останали. Един разказ, в който има и по-дълбок смисъл от това, което се чете, а именно, че децата са бъдещето и само те могат да спасят света! УНИКАЛНО Е! Дано да спечелиш

Leave a Reply

Required fields are marked *.

*


  • Facebook
  • NetworkedBlogs
  • Twitter
  • YouTube