Керана Ангелова: Eфектът на една евтина популярност повече би навредил

| 0 comments

Интервю на Ирина Папанчева с Керана Ангелова

Керана Ангелова е родена в село Бродилово, област Бургаска. От 1971 година живее в Бургас.
Автор е на следните книги:
“Лято”, стихотворения – 1982 год.
“Подземна река”, стихотворения – 1988 год.
“Зана. Папазини”, две повести – 1998 год.
“По-беззащитни глухарчета”, стихотворения – 2000 год.
“Елада Пиньо и времето”, роман – 2003 год.
“Катокала, името на пеперудата” – 2006 год.
“Вътрешната стая”, роман – 2006 год.
” Времена”, стихотворения в съавторство с Роза Боянова и Калина Тельянова – 2007 год.
“Видения”, поема – 2008 год.
“Улицата на пеперудите”, роман  2010 год.

Керана Ангелова е представяна като автор на английски, холандски, фризийски, македонски, италиански, руски и унгарски език. Носител е на национални и регионални литературни награди, сред които наградата на Сдружението на българските писатели ” Книга на годината” за “Елада Пиньо и времето”, Наградата на читателите от конкурса за български роман на Фондация ВИК за същия роман, наградата на името на Блага Димитрова на НГФ “Българка” и др.
Петкратен носител е на наградата “Пегас” на град Бургас.

В едно интервю казваш, че писането ти е твоята „вътрешна стая, стая на тайнството, на самотното и защитеното…”. Как се случва това тайнство? И как споделяш сътвореното в тази стая? Оставяш ли го само да извърви пътя си до читателите или се опитваш да му помогнеш?

Това за вътрешната стая на тайнството вероятно съм го казала по повод излизането на мой роман със същото заглавие. В него главната героиня е писателка и твърде често си задава въпроси относно смисъла на писането: защо хората записват мислите си, какво само по себе си представлява заниманието, в което един човек в пълна концентрация на мисленето и чувстването и в някаква тиха екзалтация подрежда думи върху белия лист. Занимание – уж едно от стотиците и хиляди човешки занимания, но всъщност е от малкото такива, при които състоянието на пишещия е гранично с транса. Тогава пред вътрешния му поглед се разтварят пространства, за които не си е и представял, че съществуват. Не можеш да навлезеш в такова едно пространство и да не почувстваш страховитата му свобода. Трябва да си способен да я понесеш и да се възползваш от нея. Да знаеш какво да правиш със свободата си. Когато нещата изглеждат по този начин, „вътрешната стая” на сътворяването наистина е стая на самотното отдаване на силата, която владее пишещите. Да, аз наричам тази сила свобода и знам, че няма друг начин да я понесеш, ако не й се отдадеш изцяло. Всяка съпротива, всяко ограничение като предварителни конспекти, писателски стратегии и пр. планирания лично на мен ми пречат. Пиша интуитивно, интуицията е нещото, на което безусловно се доверявам. Общо взето, докато това продължава, преживяването много-много не ме оставя да мисля за пътя до читателите. Няма начин да пишеш със скоростта на светлината и да мислиш за читателите.

Но когато книгата си хване пътя и ти си отдъхнеш от нея – казано с нежност, разбира се! – тогава започва да те е грижа за пътя, който тя трябва да извърви. За съжаление, оставаш си единствено със загрижеността – в България нямаш големи възможности за самостоятелен маркетинг. Да сте чували за литературни агенти тук? Едва две-три издателства правят възможното в тази посока, но то се свежда единствено до организиране на премиери в няколко от големите литературни градове и до публикуване на спорадични ревюта тук и там. Аз все още тъгувам по държавното книгоразпространение, което видимо действаше в това отношение.

Достатъчно ли е за един писател днес да бъде талантлив, за да стигне до читателите? Или е нужно още нещо?

До своя читател достигат и талантливите, и не толкова талантливите, и откровено бездарните.  За всеки писател има читатели, които ще вибрират с неговите честоти на реагиране на света и тогава връзката между тях е хармонична. Преди много време открито се дразнех, щом някой настоятелно се опитва да ми препоръча четиво, което би ме сразило с очевидното безсилие на автора да работи с думите. С годините разбрах, че вероятно по същия начин изглеждам и аз в очите на този човек, ако се опитам да му препоръчам  нечие „трудно” за асимилиране писане.

Но въпросът ви има друг нюанс – достатъчно ли му е на автора да е талантлив, за да може без усилие да стигне до подходящия читател. До своя читател. Естествено, не е достатъчно. Разпространяването на книги в България се случва неорганизирано, разпиляно. Може би наистина е крайно време във всички издателства да заработят маркетингови отдели. Ако издателството е малко и няма възможности да поддържа отдел – поне един негов представител да действа в това отношение.

Слагаш ли знак за равно между популярност и талант?

Никога. Макар и да се случва понякога. Освен това, популярност тук се добива в други сфери от живота, не и в литературата. Може би е за добро – ефектът на една евтина популярност повече би навредил, би омаловажил онова, което е постигнал един сериозен автор.

Какво е отношението ти към електронните книги? Смяташ ли, че ще изместят книжното тяло?

Не смятам – може би защото не искам. И да се случи – няма да е за моето поколение.

И слава Богу, защото живата хартиена книга излъчва и телесност някаква, има  специфичен аромат на първична невинност и чистота. Хлябът, книгата, цветето – най-напред ги помирисваме, след това им се радваме заради всичко останало.

Твои са думите, че „призванието на изкуството е да не ни позволи да забравим колко всъщност сме свободни…”. Колко всъщност сме свободни?

Колкото си поискаме. А може би – колкото можем да понесем, както казах по-горе. Но това – когато си потънал в транса на преживяването, за което досега говорим. Чувала съм да казват, че писането е религия. Никак не съм съгласна. Ако то беше такова нещо, писателят щеше да се съобразява с куп неща: с каноните на тази религия, с позволеното-непозволеното, с ограничителни литературни пости, с автоцензура поради собствената боязън пред думите… Пишещият човек, който притежава активно въображение, по думите на Юнг е в състояние на медитация, но тънкият момент при него е, че медитирайки върху провидяното, едновременно трябва да намира думите, които да го разкажат по най-въздействащия начин.

Какво би пожелала на „Перо от пеликан”?

Да е остро и да проскърцва нежно и свежо върху белия лист. Изричам пожеланието си в пълната условност на казаното.

Tags: , ,

Leave a Reply

Required fields are marked *.

*


  • Facebook
  • NetworkedBlogs
  • Twitter
  • YouTube