“Перо от пеликан” от Никол Николова, 12 години, гр. Пловдив

| 4 Comments

Перо от пеликан

  – И така, ученици – говореше класната ръководителка на Vб клас, – не забравяйте, че утре е крайният срок за записване за морския лагер.

В този момент звънецът би и учениците се разшумяха.  Всички очакваха морския лагер с нетърпение – кой не би искал да прекара три седмици на море?! Целият клас щеше да ходи…

…Ето, че дългоочакваният ден дойде. Автобусът, който щеше да закара учениците  до лагера потегли от Пловдив в 10.00 часа сутринта и привечер пристигна в къмпинга, където щяха да летуват децата. Учениците изскочиха навън и се разбягаха наоколо. Опънаха палатките си надве-натри и хукнаха към водата.

Станимира и най-добрата й приятелка Дияна се готвеха да влязат в морето, когато пред тях се изпречиха Дан и двамата му „асистенти“.

Йордан беше хулиганът на класа и държеше всички да го наричат Дан. Двамата му приятели Митко и Сашо бяха винаги в готовност и щом поискаше нещо, тичаха да му го донесат.

- Вижте, момчета! – изкикоти се той. – Двете зубърки можели да плуват!

Митко и Сашо се засмяха.

- Затваряй си устата, Йордане! – Станимира не се даваше лесно.

- Или какво? – каза Дан с престорена уплаха. След това се обърна и тръгна към палатките, следван от своите смеещи се приятели.

- Не се ядосвай, Мирче, той си е такъв – прошепна Дияна.

- Знаеш ли? – рече Мира. – Изморена съм от дългия път. Ще си лягам.

След това момичето се прибра в палатката си, легна и заспа веднага.

Около полунощ Станимира се събуди. Беше чула силен крясък. Ослуша се и го чу отново. Някой викаше за помощ. Без да се замисли тя грабна дъската си за сърф и хукна към плажа. Скоро различи в морето силуета на Дан, който отчаяно се мъчеше да се задържи на повърхността. Мира скочи във водата и заплува към давещото се момче. Скоро чу гласовете на съучениците си, които бяха излезли от палатките си наблюдаваха случващото се в морето. Това я накара да плува още по-бързо и не след дълго достигна Йордан, подаде му дъската и щом той се хвана за нея, му помогна да се качи отгоре и го избута до брега. След това, без да каже нито дума, малката спасителка се скри в палатката си и заспа отново.

На другата сутрин, Мира замислено се разхождаше по плажа, когато почти се блъсна в Дан. Той също изглеждаше разсеян и щом видя Станимира се смути, но все пак заговори плахо:

-Станимира, аз… исках да поговорим за снощи. Ти, такова…, беше много смела и аз ти донесох нещо, един мъничък подарък – той извади от джоба си едно бяло перо. – Намерих го в резервата Сребърна, когато бяхме на екскурзия там. Мисля, че е от пеликан. Нося го с мен постоянно и мисля, че ми носи късмет. Знам, че не е нищо особено, но според мен е ценно. За теб е.

Станимира взе подаръка и се усмихна. Въпреки, че това бе най-обикновено птиче перо, за нея то бе нещо много ценно, защото й бе дадено от сърце, макар и от момчето, което доскоро смяташе за най-големия си враг.  Мира със сигурност щеше да запомни това лято!

Никол Георгиева Николова

години: 12

град: Пловдив

Учител по БЕЛ: Диляна Мангелова

Tags: , , ,

4 Comments

  1. Чудесно разказче! Браво и от мен!

  2. Много хубаво разказче, Ники!

  3. Lichi si koi e chel u slushal v chas,a i darbata si e darba,3 pati BRAVO za Nikol<3

Leave a Reply

Required fields are marked *.

*


  • Facebook
  • NetworkedBlogs
  • Twitter
  • YouTube