“Перо от пеликан” от Анелия Стоянова, 17 години, гр. Пазарджик
August 26, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments
Привечер е. Краят на поредния горещ ден от месец август, който е най-осезаемо горещ край морето, разбира се. Слънцето тъкмо залязва и оставя за спомен на морския пясък топлината от своята милувка. Хората вече се разотиват от плажа и сега той се превръща в моето любимото местенце за уединение. Грабнала джапанките си в една ръка и с малка торбичка в другата, аз умерено тичам по пясъка. Не се заглеждам кой идва и си отива, защото имам своята цел и посока.
Вече всяка вечер повтарям упражнението с джапанки и торбичка в ръце из цялата морска ивица чак до гъстия храсталак, който се намира съвсем в края на плажа. Човек там рядко се среща, затова ежедневното ми посещение, би се сторило странно на някого, ако случайно ме забележи. И то беше странно.
Някъде из храстите, сгушена между листата, лежи една болна птица. Когато я видях за първи път, сърцето ми се сви от мъка. Животното трудно се оприличаваше на птица, по-скоро на изстрадал мъченик, на гол и отчаян просяк, защото нямаше пера. Вместо това бе покрита с бяла кожа, прошарена с жълти петна, които имаха нездравословен вид. Съвсем изнемощяла, птицата трудно движеше тялото си и единствено ме гледаше с благодарен, но отчаян поглед, който искаше да ми каже нещо. Това, разбира се, би било невъзможно… Или пък не?
Щом пристигам, прикляквам до животното, за да преценя днешното му състояние, и вадя от торбичката си вода в една кутийка и две рибки. С нежност и усърдие ги поставям в близост до човката му и се отдръпвам настрани, наблюдавайки го как се храни. За момент се замислям, дали ако е птица, то може да лети? Възможно е и някога да е могло. Но имайки в предвид сегашното му състояние, не бих могла да си го представя…
Докато мисля над това, птицата спокойно изяжда всичко, донесено от мен, което всъщност не е никак много. Аз съвсем не обръщам внимание на това, а продължавам замислено да го гледам, когато нещо необичайно ме измъква от напълно обичайните ми мисли.
Птицата изпива и последната глътка вода, след което влага всички свои сили в обикновеното усилие да се изправи. Стъпила на двата си крака, тя се приближава бавно и тромаво към мен. Без да помръдна, аз гледам с недоумение и безмълвно очаквам нещо необичайно да се случи. Дори и обстановката да предполага, че предстои необикновена случка, аз приковавам учудено очи в точка право пред мен, щом чувам:
- Нямаш нужда да правиш каквото и да е за една остаряла птица. – съществото ми проговаря с човешки дрезгав глас, в който звучи нещо неестествено.
- Не го правя от нужда – чувам собствения си глас в отговор, докато, напълно зашеметена, съм изгубила контрол над него. – Просто оказвам помощ на един… беззащитен…
- Пеликан? – появява се естественото продължение на това, което не мога сама да обясня. – Чудиш се какво съм? Аз съм птица, болна и нещастна. Един тъжен поданик на човешкото презрение и неблагодарност.
Последните думи биват изречени с видима тъга, но в отговор на това от мен не последва нито дума. Обикновено не бих била такава, но огромното недоумение ме оставя безмълвна в този миг.
- Да, зная, грозна птица съм, без пера и шарки. Но, повярвай ми, не съм изглеждал винаги тъй невзрачно. Аз бях пеликан.
Разширявам очите си в почуда и все още не успявам да проговоря. Забелязало това, странното същество продължава своя разказ, без да чака моята реакция:
- Когато си млад и красив, си и обичан, и щастлив. Това важи и при птиците, за съжаление, особено при пеликаните. Имах онази мека бледорозова перушина, която мнозина са виждали само на снимка и са сметнали за нереално красива. Всяко едно мое перо, сякаш поръсено с розов прах, само по себе си изглеждаше удивително. Но през времето, когато бях млад, не притежавах единствено онази повърхностна красота, която впечатлява вас, хората. Бях надарен със свободата волно да кръжа из небесния безкрай и с таланта да обичам и помагам, без да искам нещо в замяна. Талант или прокоба, сама прецени…
Небето бе моят дом, а хората – моите приятели. Вълнуваше ме всяка лична съдба, трогваше ме всяко човешко нещастие. Благодарение на безценната възможност да летя, аз научих много за тях. Видях много съдби, изживях много чужди емоции и помогнах там, където успях. Чудиш се как един пеликан би могъл да помага? А знаеш ли, че перото от пеликан лекува?
Срещнех ли болен по време на безкрайното си пътуване, отскубвах перо от розовата си колекция, която навремето ми се струваше неизчерпаема, и му го подарявах. Болният постепенно възвръщаше силите и здравето си, а мен даряваше с топла усмивка. Усетех ли тъга в нечии очи, отскубвах ново перо за нещастния, комуто веднага се случваше такова добро, от каквото се нуждаеше, а моят подарък бе надеждата в неговите очи.
Така пътувах из света, дарявах щедро пера без да жаля и пръсках навсякъде розов прах от щастие. Да видя радостта у хората, бе моята душевна храна и причината за моето съществуване, което продължи завидно дълго. Но както знаеш, всяка приказка има своя край. Така се случи и с вълшебните ми пеликанови пера. Когато дарих и последното на един нещастник, аз за първи път се замислих над това, частица от какво съм губил всеки път, когато съм дарявал. Силата, с която бях надарен, отслабваше постепенно на цената на една усмивка. В името на помощта към човека у мен не остана никаква прилика с розов пеликан.
Вече бях просто птица, оприличаван на кокошка дори. Загубих способността си да летя и единственото, което ми остана, бе да бродя из света в търсене на прехрана. Споменът за вълшебните пера от пеликан вече не съществуваше, изпари се като дим и потъна в миналото. Настанаха нещастни времена, които злобно грабеха от човешкото благодеяние, и именно на това станах жертва аз. Плашех хората, от които се надявах на храна, предизвиквах страх и ужас. Единственото, което постигах в скитането си, бе гняв и гонитба от дворове на разлютени стопани. Наричаха ме с обидни наименования, без да се замислят, че аз не съм просто птица.
Обречен на глад и мъка, се разболях и това възпрепятства неспирното ми странстване. Взех решението да напусна този тъжен свят там, където бях роден и орисан да го направя по-красив, а именно из морския бряг. Дните в отчаяно бродене и търсене на подходящо място ме доведоха до тук. Съвсем изнемощял, легнал на листата под този храсталак, аз чакам безславния си край…
За първи път откакто започна, пеликанът прави пауза и поглежда към мен за отговор, но вместо това, усмихвайки се, сам продължава:
- Но съдбата ми изпрати не безславен край, а едно момиче. Едно невинно човешко същество с добра душа, едно от малкото останали такива човешки същества, което за първи път ми показа, не какво е да помагаш, а какво е да получиш помощ, без да си длъжен на нещо в отговор.
И сякаш от обикновена благодарност, пеликанът се усмихва приятелски. Не знаете колко уникално е да видиш птица, която се усмихва! Красиво е! И истинско!
Усещам как сърцето ми се сгрява и кръвта започва да циркулира по-бързо в мен. Чувството да помагаш е страхотно – над това ме накараха да се замисля думите на този необичаен разказвач. Измъквам се от недоумението, което ме е обзело, сега за мен разговорът с пеликан изглежда като най-естественото нещо! Все още усещам мека топлина в пазвата си, при сърцето. Неволно протягам ръката си и вадя от там едно розово перо. Перо от пеликан! То заблестява в моите ръце.
- Намерих го случайно на двора в деня, когато майка ми бе излекувана от рак. Макар и да бях едва тригодишна, помня прекрасно какво се случи. Бяха минали два месеца от обявяването на смъртоносната присъда и вече губех своята надежда. Но когато видях това перо на земята и го взех в ръце, на лицето ми изгря неволна усмивка. Миг след това научих, че мама ще бъде добре.
Щом набързо споделям личната си драма, полагам перото в близост до пеликана и се отдръпвам настрани. Наоколо става светло, напук на всички природни закони и прогнози за вечерта. Заблестява така, сякаш слънцето е в краката ми. Изправям се и гледам с широко отворени очи. От светлината излита розова птица и бавно се издига на горе. Маха енергично с криле и отдалечавайки се в небето, се усмихва благодарно, човешки…
Когато светлината постепенно изчезва и непрогледният мрак отново заема полагаемата си роля, аз държа в ръцете си едно розово перо. Перо от пеликан! Което винаги ще ме пази и подсеща, че всяко добро бива възнаградено.
Анелия Стоянова
години: 17
гр. Пазарджик