“Перо от пеликан” от Анелия Стоянова, 17 години, гр. Пазарджик

August 26, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

Привечер е. Краят на поредния горещ ден от месец август, който е най-осезаемо горещ край морето, разбира се. Слънцето тъкмо залязва и оставя за спомен на морския пясък топлината от своята милувка. Хората вече се разотиват от плажа и сега той се превръща в моето любимото местенце за уединение. Грабнала джапанките си в една ръка и с малка торбичка в другата, аз умерено тичам по пясъка. Не се заглеждам кой идва и си отива, защото имам своята цел и посока.

Вече всяка вечер повтарям упражнението с джапанки и торбичка в ръце из цялата морска ивица чак до гъстия храсталак, който се намира съвсем в края на плажа. Човек там рядко се среща, затова ежедневното ми посещение, би се сторило странно на някого, ако случайно ме забележи. И то беше странно.

Някъде из храстите, сгушена между листата, лежи една болна птица. Когато я видях за първи път, сърцето ми се сви от мъка. Животното трудно се оприличаваше на птица, по-скоро на изстрадал мъченик, на гол и отчаян просяк, защото нямаше пера. Вместо това бе покрита с бяла кожа, прошарена с жълти петна, които имаха нездравословен вид. Съвсем изнемощяла, птицата трудно движеше тялото си и единствено ме гледаше с благодарен, но отчаян поглед, който искаше да ми каже нещо. Това, разбира се, би било невъзможно… Или пък не?

Щом пристигам, прикляквам до животното, за да преценя днешното му състояние, и вадя от торбичката си вода в една кутийка и две рибки. С нежност и усърдие ги поставям в близост до човката му и се отдръпвам настрани, наблюдавайки го как се храни. За момент се замислям, дали ако е птица, то може да лети? Възможно е и някога да е могло. Но имайки в предвид сегашното му състояние, не бих могла да си го представя…

Докато мисля над това, птицата спокойно изяжда всичко, донесено от мен, което всъщност не е никак много. Аз съвсем не обръщам внимание на това, а продължавам замислено да го гледам, когато нещо необичайно ме измъква от напълно обичайните ми мисли.

Птицата изпива и последната глътка вода, след което влага всички свои сили в обикновеното усилие да се изправи. Стъпила на двата си крака, тя се приближава бавно и тромаво към мен. Без да помръдна, аз гледам с недоумение и безмълвно очаквам нещо необичайно да се случи. Дори и обстановката да предполага, че предстои необикновена случка, аз приковавам учудено очи в точка право пред мен, щом чувам:

-          Нямаш нужда да правиш каквото и да е за една остаряла птица. – съществото ми проговаря с човешки дрезгав глас, в който звучи нещо неестествено.

-          Не го правя от нужда – чувам собствения си глас в отговор, докато, напълно зашеметена, съм изгубила контрол над него. – Просто оказвам помощ на един… беззащитен…

-          Пеликан? – появява се естественото продължение на това, което не мога сама да обясня. – Чудиш се какво съм? Аз съм птица, болна и нещастна. Един тъжен поданик на човешкото презрение и неблагодарност.

Последните думи биват изречени с видима тъга, но в отговор на това от мен не последва нито дума. Обикновено не бих била такава, но огромното недоумение ме оставя безмълвна в този миг.

-          Да, зная, грозна птица съм, без пера и шарки. Но, повярвай ми, не съм изглеждал винаги тъй невзрачно. Аз бях пеликан.

Разширявам очите си в почуда и все още не успявам да проговоря. Забелязало това, странното същество продължава своя разказ, без да чака моята реакция:

-          Когато си млад и красив, си и обичан, и щастлив. Това важи и при птиците, за съжаление, особено при пеликаните. Имах онази мека бледорозова перушина, която мнозина са виждали само на снимка и са сметнали за нереално красива. Всяко едно мое перо, сякаш поръсено с розов прах, само по себе си изглеждаше удивително. Но през времето, когато бях млад, не притежавах единствено онази повърхностна красота, която впечатлява вас, хората. Бях надарен със свободата волно да кръжа из небесния безкрай и с таланта да обичам и помагам, без да искам нещо в замяна. Талант или прокоба, сама прецени…

Небето бе моят дом, а хората – моите приятели. Вълнуваше ме всяка лична съдба, трогваше ме всяко човешко нещастие. Благодарение на безценната възможност да летя, аз научих много за тях. Видях много съдби, изживях много чужди емоции и помогнах там, където успях. Чудиш се как един пеликан би могъл да помага? А знаеш ли, че перото от пеликан лекува?

Срещнех ли болен по време на безкрайното си пътуване, отскубвах перо от розовата си колекция, която навремето ми се струваше неизчерпаема, и му го подарявах. Болният постепенно възвръщаше силите и здравето си, а мен даряваше с топла усмивка. Усетех ли тъга в нечии очи, отскубвах ново перо за нещастния, комуто веднага се случваше такова добро, от каквото се нуждаеше, а моят подарък бе надеждата в неговите очи.

Така пътувах из света, дарявах щедро пера без да жаля и пръсках навсякъде розов прах от щастие. Да видя радостта у хората, бе моята душевна храна и причината за моето съществуване, което продължи завидно дълго. Но както знаеш, всяка приказка има своя край. Така се случи и с вълшебните ми пеликанови пера. Когато дарих и последното на един нещастник, аз за първи път се замислих над това, частица от какво съм губил всеки път, когато съм дарявал. Силата, с която бях надарен, отслабваше постепенно на цената на една усмивка. В името на помощта към човека у мен не остана никаква прилика с розов пеликан.

Вече бях просто птица, оприличаван на кокошка дори. Загубих способността си да летя и единственото, което ми остана, бе да бродя из света в търсене на прехрана. Споменът за вълшебните пера от пеликан вече не съществуваше, изпари се като дим и потъна в миналото. Настанаха нещастни времена, които злобно грабеха от човешкото благодеяние, и именно на това станах жертва аз. Плашех хората, от които се надявах на храна, предизвиквах страх и ужас. Единственото, което постигах в скитането си, бе гняв и гонитба от дворове на разлютени стопани. Наричаха ме с обидни наименования, без да се замислят, че аз не съм просто птица.

Обречен на глад и мъка, се разболях и това възпрепятства неспирното ми странстване. Взех решението да напусна този тъжен свят там, където бях роден и орисан да го направя по-красив, а именно из морския бряг. Дните в отчаяно бродене и търсене на подходящо място ме доведоха до тук. Съвсем изнемощял, легнал на листата под този храсталак, аз чакам безславния си край…

За първи път откакто започна, пеликанът прави пауза и поглежда към мен за отговор, но вместо това, усмихвайки се, сам продължава:

-           Но съдбата ми изпрати не безславен край, а едно момиче. Едно невинно човешко същество с добра душа, едно от малкото останали такива човешки същества, което за първи път ми показа, не какво е да помагаш, а какво е да получиш помощ, без да си длъжен на нещо в отговор.

И сякаш от обикновена благодарност, пеликанът се усмихва приятелски. Не знаете колко уникално е да видиш птица, която се усмихва! Красиво е!  И истинско!

Усещам как сърцето ми се сгрява и кръвта започва да циркулира по-бързо в мен. Чувството да помагаш е страхотно – над това ме накараха да се замисля думите на този необичаен разказвач. Измъквам се от недоумението, което ме е обзело, сега за мен разговорът с пеликан изглежда като най-естественото нещо! Все още усещам мека топлина в пазвата си, при сърцето. Неволно протягам ръката си и вадя от там едно розово перо. Перо от пеликан! То заблестява в моите ръце.

-          Намерих го случайно на двора в деня, когато майка ми бе излекувана от рак. Макар и да бях едва тригодишна, помня прекрасно какво се случи. Бяха минали два месеца от обявяването на смъртоносната присъда и вече губех своята надежда. Но когато видях това перо на земята и го взех в ръце, на лицето ми изгря неволна усмивка. Миг след това научих, че мама ще бъде добре.

Щом набързо споделям личната си драма, полагам перото в близост до пеликана и се отдръпвам настрани. Наоколо става светло, напук на всички природни закони и прогнози за вечерта. Заблестява така, сякаш слънцето е в краката ми. Изправям се и гледам с широко отворени очи. От светлината излита розова птица и бавно се издига на горе. Маха енергично с криле и отдалечавайки се в небето, се усмихва благодарно, човешки…

Когато светлината постепенно изчезва и непрогледният мрак отново заема полагаемата си роля, аз държа в ръцете си едно розово перо. Перо от пеликан! Което винаги ще ме пази и подсеща, че всяко добро бива възнаградено.

Анелия Стоянова

години: 17

гр. Пазарджик

 

“Перо от пеликан” от Михаела Матева, 13 години, гр. Стара Загора

August 19, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

В покрайнините на града имаше къща. Там живееше Енри с родителите си. Те робуваха на старите обичаи и не пускаха момиченцето си на училище. Тя искала да учи, да има много приятели и да разбере неща, който не можеше да си обясни, като вярваше, че тези знания ще получи в училище. Един ден Енри излезнала от къщи, за да се разходи. Мина покрай училището, децата играеха в двора. Енри се натъжи. Защо всички имали възможност да плащат образованието си? Поискала да има други родители, който да могат да я издържат и да настояват да ходи на училище. Неусетно стигнала до близката гора. Решила да влезе и да продължи разходката си. Спря на едно дърво отрупано със сливи. Изяде няколко, зачуди се къде да хвърли костилките  и ги мушна в джоба си, за да не замърсява природата. Много обичаше да идва в гората и да гледа животните. По принцип носеше храна за птичките и си играеше с зайчета и катерички. Сега искаше само да се разведри и да спре да мисли коя е. Навлезе в гората. Тя беше неестественно тиха, даже страшна. Птичките бяха литнали далеч. Зайчетата се бяха сгушили в храстите, а катеричките-в хралупите. Енри чу тъжни звуци. Заприличали и на песен за сбогом. Тя се приближи и видя красива бяла птичка. Погледите им се срещнаха. Енри разбра, че  птичето е ранено. Приближи се  и внимателно го взе. То беше снежнобяло с голяма човка. Прегърна го близо до себе си, за да го стопли. Бързо се прибра и без да каже дума се качи в стаята си. Не знаеше какво да прави, но трябваше да помогне на раненото животно. Остави го на леглото си и забеляза, че крилото му е счупено. Излезна от стаята и скоро се върна с аптечка. Привърза го, нахрани го и то заспа. Стана време за вечеря. Енри слезна в кухнята. Масата беше сложена, а родителите и я чакаха. Майка и й каза:

- Енри, нали знаеш, че не трябва да закъсняваш за вечеря!

- Да, мамо – извини се тя.

Помолили се и започнаха да се хранят.

- Татко – започна Енри – знам, че трябва да искам разрешението ти за всичко. Имам молба. Искам да започна да уча, ако позволиш. Ще наваксам с учението. Колкото  до парите… Днес в гората намерих ранена птичка. Никога не съм виждала толкова красиво животно в нашия град. Ще я дам в зоопарка и ще ми отпуснат пари.

- Съжалявам, Енри – започна бащата – не е само до парите. Още откак свят светува момичетата са домакини и не учат.

- Вече живеем в двадесет и първи век, татко – отговори тя.

- Как може да говориш така на баща си – скара  се майка й – той знае какво е правилно.

- Енри, наказана си – каза баща й – когато се научиш как да се държиш тогава ще излезеш от стаята си.

- Щом съм наказана, ще кажа това което мисля. Досега ми контролирахте чувстата. -ядоса се Енри – Вие ми проваляте живота. Най-важно е да се учиш, а не да седиш вкъщи, за да готвиш и да чистиш. Щом искате да остана в стаята си завинаги, ще остана. Досега съм била послушна и съм правила каквото вие решите. Сега не ми позволявате да изпълня една моя мечта.

Обърна гръб на родителите си, изтича в стаята си и блъсна яростно вратата. Птичето се беше съвзело. Тя отвори прозореца, прегърна животното и бавно излезе от къщи.

 

Скоро бе в зоопарка. Потърси помощ. Един мъж на средна възраст, висок, строен помогна на Енри. Заведи я в малък уютен кабинет. По стените имаше картини на всички застрашени животни. Енри видя снимка на пеликан. Той изглеждаше като птичето, което бе намерила. В средата на стаята имаше бюро. На него седеше млада красива жена. Дългата й коса блестеше на слънчевата светлина. Тя се обърна към момичето. Лицето и бе красиво и нежно. Енри помисли, че тя е мираж. Жената каза:

- Какво ще желаете, госпожице?

Няколко минути момичето не можа да проговори. Жената бе красива и възпитана. Страхуваше се, че каквото и да каже ще се изложи! Събра сили и каза:

- Намерих това животно в гората. Според мен е пеликан, но не познавам добре птичките.

- Точно така това е пеликан и е застрашен вид. Постъпила си добре, като ни го донесе. – каза жената – Виждам, че е бил ранен. За твоята постъпка заслужаваш награда. Какво желаеш?

- Понеже родителите ми са старомодни, татко мисли, че жените не трябва да учат. Аз много искам. Ще има ли някаква възможност да ми отпуснат стипендия от училище, за да плащам образованието си?

- Ще направя всичко по-силите си – започна госпожата – ела след една седмица, за да ти кажа дали съм успяла да осигуря стипендия, за да започнеш да учиш. Ако това стане, ще трябва да обещаеш, че ще учиш много, за да наваксаш.

- Обещавам – каза Енри зарадвана – с нетърпение ще чакам да мине седмицата.

Тя радостна стигна до къщата си и влезе през прозореца. На леглото, където преди лежеше пеликана имаше едно снежнобяло перо. Енри го взе и то проговори:

- Минало, бъдеще и настояще – това ще промени живота ти.

- Минало ли? – учудено попита Енри.

Изведнъж тя се озова на друго място, в друго време. Намираше се в голяма къща и бе в друго тяло. Стоеше пред огледалото. Там видя младо момиче на около двадесет. Младостта и бе в разгара си. Стройното ú тяло бе слабо и нежно. Една пурпурна рокля се плъзгаше по него. Момичето изглеждаше толкова красиво и невинно. Енри не знаеше къде е, нито какво да прави. Опита се да помръдне, но не успя. Тя бе само някаква част от това тяло, което вижда всичко, а не може да прави това което желае. Чу се глас:

- Никол,  качи се горе.

Тялото, в което се намираше Енри се качи по стълбите. Когато влезна в стаята на горния етаж пред нея седеше жена в инвалидна количка. Изглеждаше много възрастна за годините си. Младостта се бе оплашила от бързо минаващите години и бе избягала от тялото на старата жена. Тя каза:

- Никол, вече съм много болна, но преди да си отида от този свят ще трябва да продължиш живота си. Знаеш, че жените не учат, защото Бог ни е създал, за да помагаме на нашите мъже. Млада си. Трябва да се ожениш. Не сме искали нищо от теб. Сега трябва да изпълниш обичая..

- Но, майко – каза Никол – аз не желая да се омъжвам. Искам да обиколя света и да науча неща, който хората не познават.

- Вече е оредено – каза майката – баща ти реши да се ожениш за синът на кмета.

Времето започна да се върти бързо. Енри все още не разбираше, а в тялото на Никол бяха нейните очи. Скоро настъпи дата на сватбата. Никол бе отчаяна. Тя не харесваше сина на кмета – той бе богат и само искаше да продължи рода си. Баща и настояваше да я омъжи за него, за да си изплати дълговете. Никол реши да избяга. Времето отново се завъртя бързо. Енри не знаеше какво става и дали е успяла да избяга. Изведнъж тя се оказа затворена в килия. Роклята и бе окъсана, а красивото и лице окаляно. Изглеждаше изтормозена. Невиността по-лицето и бе изчезнала. Ранобудното слънце прокрадваше своя лъч през малкото прозорче на килията. Един висок, едър мъж влезна вътре и я хвана. Тя извика. Той завърза очите и с кърпа, удари и няколко удара с камшик и я поведе някъде. Когато и махна кърпата, тя се намираше пред един висок и строен мъж на средна възраст, който заповяда да ги оставят сами. Започна да я тормози. Нараняваше я, скъса роклята и, за да я засрами, но това не го задоволяваше. Радваше се на болката и. Когато тя не можеше да издържи и заплачеше или започваше да вика “Не искам да съм робиня” , той я наказваше още по жестоко. Енри не можеше да гледа. Някакъв глас в нея извика  “бъдеще” . Времето отново се завъртя. Тя беше в свят само от технологии. Нямаше къщи, нито дървета. Около Енри бе пълно с компютри и телевизори. Нещо в нея я накара да се приближи и да докосне един от компютрите. Докато се усети беше в него. Хората бяха слаби. Носеха скафандри. Енри се приближи до един и попита:

- Какво е станало с вас?

- Технологиите ни промениха – отговори едва – едва мъжът – започнахме да произвеждаме все нови уреди. Накрая помислихме, че ако живеем в компютри няма да имаме никакакви проблеми. Всеки човек знае код за пари. Който го каже, става богат. Да, всички сме богати, но унищожихме дърветата, за да има място за имения. Понеже всеки има пари си прави голяма къща в която не се нуждае от нищо. Кислородът ни свърши. Опитахме се да произведем, но фотосинтезата на растенията и най-великото откритие не може да я замени. Растенията са ни дар от Бога, а ние сглупихме и затова сме обречени на гибел.

- Дали ще може да ви помогна? – попита Енри – Ами ако създадете растение-робот, което да отделя кислород?

- Не знаем дали ще можем – отговори мъжът – никой не е чувал за такова нещо?

- Вие сте създали свят в компютъра, ако се убедините ще успеете! През това време аз ще засадя дръвчета и трева, който също ще отделят малко кислород.

- Добре, няма да загубим ако опитаме. – каза мъжът.

Скоро всички се бяха убединили да създават растение-робот. Енри се сети за сливите и се зае да насади костилките. Растението-робот бе готово. Мъжете решиха да го изпробват. Извикаха Енри и я помолиха да го задейства. Тя натисна червеното копче, което и бяха показали. Очите и се замъглени и тя припадна. Когато започна да се свестява, мъжете около нея бяха нападали по земята. Всичко беше различно. Технологиите бяха изчезнали. Сливите, който бе засяла са узрели. Около нея имаше буйна растителност, която се люшкаше, за да настигне лекия порив на вятъра. Животинките подаваха главички, за да се порадват на играта на природата. Сутрешната роса по растенията отразяваше игривите весели лъчи на слънцето, който галеха този красив пейзаж, за да го усъвършенстват. Мъжете се свестиха. Поеха глъдка чист въздух и телата им се издуха. Слабостта им бе изчезнала. Не вярваха на очите си.

- Как го направи? – попита един от тях.

- Не знам – отговори честно Енри – натиснах бутона на робота-растение и когато се събудих всичко се бе проминило?

Мъжете паднаха на колене и започнаха да целуват земята. ”Дар от Бога” екнаха техните викове. Енри се върна в настоящето. Сега осъзна какво означаваха думите на перото. Миналото беше някой нейн минал живот, който тя не можеше да промени, а бъдещето всеки може да го промени. Това беше ценен урок. Ако започнеше да учи без родителите и да са съгласни щеше да стане като Никол. А ако поговореше с тях, можеше да промени нещата. Слезна в стаята си и каза:

- Татко, майко искам да се извиня за държанието си. Татко, вече сме в нови времена и момичетата трябва да учат, за да имат бъдеще.

Разказа им за случката в зоопарка. Бaщата каза:

- И аз не съм прав, Енри. Искам да запазим трaдициите, но щом това е желанието ще те подкрепим за да учиш.

- Благодаря ви много – зарадва се тя – ще направя всичко, за да се гордеете с мен.

Тичайки стигна в зоопарка и разказа всичко на възпитаната госпожа.

- Радвам се, че ще ти преподавам – отговори жената – аз съм госпожа Розенбер. Ще ти  отпуснат стипендия от училището. Всеки месец ще я получаваш, ако имаш добри оценки. Не си пропилявай възможността. Радвам се, че не се отказа, говори с родителите си и направи правилния избор.

- Вие ли ще ми преподавате? – изненада се Енри.

- Аз съм начална учителка в нашето училище. – каза госпожа Розенбер.

- Благодаря Ви, няма да Ви разочаровам. – отвърна тя и излезе от кабинета на госпожата.

Върна се отново в гората и си откъсна няколко сливки. Помисли си: “с вас си залъгвах мъката и с вас ще отпразнувам щастието си”.

Михаела Матева
Години: 13
Град: Стара Загора

 

  • Facebook
  • NetworkedBlogs
  • Twitter
  • YouTube