Леля Ана май също се притесни от тези приказки, дойде вкъщи и накара майка да отидат заедно на психичен лекар. Майка не искаше, но леля Ана настояваше и я убеждаваше, докато тя не се предаде. След срещата с психичния лекар, майка започна да пие едни хапченца, да плаче по-малко и дори да хапва и да ме пита какво става с домашните ми. Върна се и на работа.
Една вечер говори дълго с баба. Първо спореха и майка твърдеше, че се справя. После майка се разплака. Накрая каза: „Добре, ще дойдем”. Когато свърши разговора, ми каза: „В края на месеца, след приключването на учебната ти година, ще отидем в Бургас. Ще поседим известно време там, при баба ти.”
Не знаех какво да отговоря. Хем ми се искаше да ида на море и да бъда повече време с баба, хем всичките ми приятели и най-вече Алекс бяха в София. Но за да не се разстрои майка пак, се опитах да се усмихна и казах: „Добре.” „Радваш ли се?”, попита майка с глас, с който ми се стори, че сякаш себе си, а не мен пита. „Много”, казах, и тя ме прегърна, направо ме притисна силно към себе си и аз се притесних, защото толкова отдавна не го беше правила.
Майка нищо не яде, но и сега едва-едва хапва от картофите. Откакто татко ни напусна, почти не яде. В началото плачеше много. Взе си отпуска и само лежеше и плачеше. Тогава изобщо не ядеше. Само идваше да провери дали аз съм ял и ми забъркваше нещо набързо. Освен това водеше дълги телефонни разговори с леля Ана, най-добрата й приятелка. Чувах я да казва, че не й се живее и че стои жива само заради мен. Това много ме изплаши и се чудех сега, както татко ни напусна, ако и майка ме напусне, какво ще правя. Дали ще ме дадат в един от тези домове за деца без родители? Не исках да ходя там. В Бургас сме минавали покрай дома. Има много висока ограда и децата гледат през решетките навън като маймунки в клетка.
“Перо от пеликан”, Ирина Папанчева
Погледнах майка. Но тя сякаш изобщо не бе с нас и не чуваше разговора ни. Гледаше замислено пред себе си – не към морето, но не и към брега, а към нещо, което ние с баба не можехме да видим. Прииска ми се да я дръпна и да й кажа: „Мамо, аз съм тук! Мамо, обичаш ли ме още? Мамо, сърдиш ли ми се, че татко и Моника ни напуснаха, защото излъгах учителката за киното? Мамо…”.
Но не й казах нищо. И изведнъж ми се приплака. Но понеже съм мъж, стиснах зъби и преглътнах сълзите.
“Перо от пеликан”, Ирина Папанчева
Татко ни е напуснал. Напуснал е не само майка. Напуснал е и мен. Вече нямам татко. И Моника ме е напуснала.
Когато всичко това ми се изясни, аз също започнах да плача. Тогава майка ме придърпа към себе си и дълго плакахме заедно. Този ден не отидох на училище. Когато спря да плаче за малко и стана да направи закуска, майка се обади на учителката и каза, че не съм добре. Тя също не отиде на работа. Стояхме си в опразнения апартамент и оплаквахме раждането на новия си живот.
“Перо от пеликан”, Ирина Папанчева
В онази сутрин майка не ме събуди за училище. Събудих се сам. Апартаментът ми се стори странно тих. Станах и отидох в дневната. Нямаше никой. Тръгнах към спалнята. Когато наближих, чух накъсен задавен звук като от хлипане. Предпазливо отворих вратата. Майка лежеше сама в леглото. Беше прегърнала възглавницата и плачеше на глас. Лицето й беше червено, а очите – подпухнали. Отидох при нея и се опитах да я прегърна. Тя не направи нищо. Само започна да плаче още повече.
“Перо от пеликан”, Ирина Папанчева
Facebook
NetworkedBlogs
Twitter
YouTube
