Кога ще излезе книгата „Перо от пеликан”?

September 4, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Това е въпросът, който всички ми задават напоследък. И след като проектът ни представя случването на една книга, дойде моментът да хвърля светлина върху последните развития.

През изминалите седмици се случи следното: една от най-добрите издателски къщи прояви интерес към текста. След първоначалната комуникация помежду ни, прехвърлиха „Перо от пеликан” към един от най-маститите и критични литературни критици в момента – Митко Новков.  В имейла, който ми изпрати, след като беше прочел текста,  ми препоръчваше „по-мащабно разгръщане на сюжета и сюжетните лини, за да се превърне “Перо от пеликан” в истински роман” и даваше конкретни идеи за това кои образи и ситуации могат да бъдат надградени.

Разбира се, в първия момент, не се зарадвах особено да разбера, че ме чака още работа по творба, която смятах за завършена. Най-важното за мен винаги е било да развия потенциала на текстовете си до край в рамките на капацитета ми, а не публикуването само по себе си. В случая обаче ситуацията беше различна. Текстът беше получил публичност още преди появата си като книга, благодарение на проекта ни, и във въздуха витаеше очакване. Какво се случва оттук нататък? Какво става с книгата? Това породи и първоначалната ми вътрешна съпротива. Тя продължи… един миг. В следващия вече знаех, че това е рядък шанс. Шанс да получа обективна, критична и градивна обратна връзка за написаното от мен от ерудиран професионалист.

Видях се с Митко Новков и обсъдихме всичко, което  можеше да бъде коригирано или развито в текста. Срещата ни беше много позитивна и вдъхновяваща за мен. Разговорът ни ми помогна да видя нови перспективи по отношение на сюжета и героите, пропуснати до момента. Ще издам една-две от тях. Например, според него героят ми звучеше твърде наивно за 12-годишно момче. Също така решихме, че нещо, което би направило творбата ми по-многопластова, би било включването на “гласовете” на другите герои – тяхното преживяване на и гледни точки към случващото се.

И тази седмица се захванах отново за работа. Процесът е вълнуващ… Ще ви държа в течение.

 

“Перо от пеликан” от Боряна Дживджанова, 15 години

September 4, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

Двама влюбени намират перо от пеликан и то става символ на любовта им. Пеликан подарява „част” от себе си на някого за да напише неизвестният творбата на живота си. Откриваш вълшебно пеликаново перце, което сбъдва желания. Защо едно перо  може да бъде толкова важно за  хората?

Вечер е. Около десет и половина. Разхождам се с компанията по центъра. Говорим си, смеем се… случайно поглеждам надолу и… Да, виждам перо! Дали перото е  на пеликан, на сова или чайка, значение няма, перото си е перо без значение чие е било преди да се отдели от своя притежател, и от една проста съставна част на облеклото му да се превърне в едно самостоятелно перо. Едно дълго изречение, в което може  да има, а може и да няма смисъл. Както е и с всичко в живота ни… Та, да се върнем на перото. Какво направих аз след като го видях? Каквото и всеки друг видял перо на пътя си, предполагам. Подминах го. А дали изобщо някой от приятелите ми го забеляза? И дори да е? Какво?

Никой видимо не обърна внимание на това, самотно перце. А и защо да го правим, то с нищо не ни впечетли. Но когато човек  седне да пише, може да превърне едно такова никакво перце в магически предмет или дори в живо създание с мисли и чувства. А дали, когато пишем нещо и си мислим, че то е измислица и не съществува всъщност не надникваме в същността на нещата? Дали когато пишем не създаваме паралелна Вселена, в която нашите герои наистина са живи? Нямам предвид да караме други хора да си мислят така, а наистина да създаваме реално пространство извън нашият „хоризонт” на сетивата. Дали и ние не сме просто герои на някакъв разказ, роман или дори стихотворение?

По този въпрос мога само да кажа:” Дано краят е хубав”. По поринцип под „хубав край” имаме предвид краят да е щастлив за добрите. Ами ако ние сме лошите в играта? …Гледната точка се променя…

Честно казано, нямах никакво намерение да пиша нещо подобно на това, което току що излезе изпод клавиатурата на компютъра. Макар това с гледната точка да ми стана интересно. Често в главата ми се върти въпросът: Кое е смислено и кое безсмислено? Смисълът в това да работиш по цял ден за да изкарваш прехраната си ли е? Защото май да, както гледам. Но на мен ми изглежда безсмислено животът ти да зависи от някакви хартийки с числа. Странно е… Ето, пак се отплеснах от темата. А дали? До къде ме доведе някакво си перо, което дори не е на пеликан. А доведе ли ме всъщност до някъде или просто в момента там, някъде из пространството създавам една твърде объркана Вселена подобна на тази в главата ми?

В живота си подминаваме толкова неща… Но какво значение има всъщност? Ако се спрем на някое от тях, нали ще подминем друго. Объркана работа е това. Започваш да пишеш за едно перо, а всъщност си правиш сам психологически анализ. Ако приемем това за нещо значително, макар че по-скоро не е такова. То тогава излиза, че нещо незначително,а може пък и да е, като едно перо, което дори не си взел, не си превърнал в символ на любовта си и не си му дал никакви магически сили, може да доведе до нещо, което има смисъл…

А дали смисълът не е в това, всеки да търси кое е смислено за него? Въпреки, че ако това е смисълът, то не е вложен голям смисъл в самата идея.

                                                                                  Боряна Дживджанова, 15 години

66 творби получени в конкурса „Перо от пеликан”

September 3, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Деца от 24 населени места се включиха в конкурса

66 творби на деца и младежи на възраст от 9 до 18 г. бяха получени в конкурса за есе или кратък разказ на тема „Перо от пеликан”.

В конкурса са представени 24 населени места, като най-силно са застъпени Бургас с 14 творби, Поморие – с 11 и София – с 8.

През следващите дни творбите ще бъдат оценявани от жури в състав Ирина Папанчева, Христо Димитров – Хиндо оператор и сценарист (и редактор на „Перо от пеликан”), Жюстин Томс – водещ експерт в областта на онлайн медиите, маркетинга и PR, Жасмина Тачева, журналист, един от хората, които стоят зад Public Republic Junior и деветнайсетгодишната Александра Владимирова – състезател по тенис и автор на skype романа „Станислав, моя любов”.

Победителите в конкурса, провел се от 1 юни до 31 август, ще бъдат обявени в дните след 7-ми септември в сайта на проекта „Перо от пеликан” – www.perootpelikan.net/wordpress/

 

“Перо от пеликан” от Дончо Филипов, 9 години, гр. София

September 2, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от Пеликан

Стоях в стаята си късно вечерта, до отворения прозорец, и гледах пълнолунието и блесналите в небето ясни, летни звезди. Мечтаех за нещо различно и необикновено.  Искаше ми се да ми се случи нещо по-така. Неочаквано, в този момент,се приземи с леки, плаващи движения, точно в дланите ми, едно огромно перо, което се появи от нищото и влезе точно през моя прозорец. От какво ли е? Гълъб, врабче? Прекалено голямо е. Дали това перо е необикновеното преживяване, което с нетърпение очаквам от толкова много време? Хората казват, че когато искаш нещо с цялото си сърце, то няма начин да не се сбъдне. Дали и на мене ще ми случи? Реших да открия като начало, от каква птица е това приказно перо. И… речено, сторено. Тръгнах тихо по стълбите надолу, за да не събудя нашите, леко притворих външната врата и се озовах в градината. Поогледах се, поослушах се, нещо шава зад розовия храст на мама. Я, пеликан! Дръъъъъъж гоооо…

Къде съм? Море, чайки, палми? Уау, аз съм на остров. Сам? О, не, с моя новооткрит приятел пеликана.  За приключения ли ме доведе? Защото за приключения съм винаги готов! Така си и беше, това беше моето най-весело изживяване до този момент. Увеселителен парк, напред! Хм, май съм си забравил портмонето у дома. Погледнах надолу и какво да видя – пеликанът държи в човката си карта за предплатен вход за увеселителния парк. Ех, какъв кеф! От всички забавления по колкото си искам! Освен това всички продавачи ме канеха да си взема безплатно от техните стоки. Дано мама не разбере, че изядох седем сладоледа. Да пояздя пони и да се разходя с лодка? О, няма проблеми! А сега на целенето на истински маймунки с лешници. Мисля, че това приключение ще го помня дълго. Дали ще участвам в гмуркането във вана с розови листа? Иска ли питане! Напреееед…

-          Ах, мамо, ти какво правиш тук?

-          Дойдох в стаята ти, миличко, да проверя защо викаш и се смееш на сън, но се радвам ако си сънувал нещо приятно. Между другото намерих едно пеликаново перо, като се качвах по стълбите. Не зная от къде се е взело, но ти го подарявам за късмет. Лека нощ, слънчице!

Мама тръгна надолу по стълбите, а аз прибрах пеликановото перо под възглавницата, където стоеше и първото. Две пера, две приключения, кога ли ще е второто? А утре в градината отивам на лов за още и още пеликанови пера.

 

 

Дончо Филипов

години: 9 години

град: София

 

За участниците в конкурса „Перо от пеликан”

September 1, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Бих искала още веднъж да благодаря на всички, които ни подкрепиха и изпратиха своите творби!

На 31. 08. 2012 г. в 24:00 часа конкурсът беше „затворен”. Всички получени есета и разкази по темата са предадени на журито. То ще има възможност да им се наслади и номинира в дните до 7. 09. 2012 г. Имената на победителите ще бъдат публикувани в блога www.perootpelikan.net/wordpress след тази дата.

В периода от 1.09 до 06. 09. 2012 г., 24:00 часа читателите ще имат възможност, ако все още не са го направили, да изразят своите предпочитания за творба – фаворит чрез харесване на Фейсбук страницата на „Перо от пеликан”

Тук можете да прочетете още веднъж за начина и условията на гласуване.

Вашето мнение е ценно за всички – както за нас, като организатори, така и за участниците. Можете да оставяте коментари в сайта, под любимия Ви текст или във Фейсбук страницата, но за Наградата на читателите ще бъдат преброявани само харесванията в страницата на „Перо от пеликан”.

 

Ето отговорите на някои въпроси, които могат да възникнат:

Не мога да открия есето, което изпратих, къде е публикувано?

Всички есета са публикувани в блога www.perootpelikan.net/wordpress, в меню Есета от конкурса. Структурата на блога позволява видимост на първата страница на до 10 публикации. За да откриете Вашето есе, трябва да пуснете скрола на страницата до долу и да натиснете стрелката, до която пише Older posts (намира се най-отдолу, в дясно на страницата).

Има и по-бърз начин – изпишете Вашето име/името на автора в Търсачката и ще бъдете препратени директно към публикацията на есето/разказа.

Не го виждам на Фейсбук страницата?

Таймлайн на Фейсбук показва на стената само скорошните публикации. Отново трябва да изчакате, за да се зареди автоматично страницата или да натиснете „По-стари публикации”/”По-рано през 2012” (може да се наложи на няколко пъти) – досадно е, но всеки, който има профил, вече е открил тази „екстра” на Таймлайна…

Изпратих творбата си, но не е публикувана?

Моля, в този случай, обадете се на 0884 205 267 – възможно е да е станала техническа или администраторска грешка, ще реагираме веднага.

За всички допълнителни въпроси, остава открит и-мейлът info@perootpelikan.net.

Желая успех на всички!

Зорница

 

“Перо от пеликан” от Никол Николова, 12 години, гр. Пловдив

September 1, 2012 by Перо от пеликан | 4 Comments

Перо от пеликан

  – И така, ученици – говореше класната ръководителка на Vб клас, – не забравяйте, че утре е крайният срок за записване за морския лагер.

В този момент звънецът би и учениците се разшумяха.  Всички очакваха морския лагер с нетърпение – кой не би искал да прекара три седмици на море?! Целият клас щеше да ходи…

…Ето, че дългоочакваният ден дойде. Автобусът, който щеше да закара учениците  до лагера потегли от Пловдив в 10.00 часа сутринта и привечер пристигна в къмпинга, където щяха да летуват децата. Учениците изскочиха навън и се разбягаха наоколо. Опънаха палатките си надве-натри и хукнаха към водата.

Станимира и най-добрата й приятелка Дияна се готвеха да влязат в морето, когато пред тях се изпречиха Дан и двамата му „асистенти“.

Йордан беше хулиганът на класа и държеше всички да го наричат Дан. Двамата му приятели Митко и Сашо бяха винаги в готовност и щом поискаше нещо, тичаха да му го донесат.

- Вижте, момчета! – изкикоти се той. – Двете зубърки можели да плуват!

Митко и Сашо се засмяха.

- Затваряй си устата, Йордане! – Станимира не се даваше лесно.

- Или какво? – каза Дан с престорена уплаха. След това се обърна и тръгна към палатките, следван от своите смеещи се приятели.

- Не се ядосвай, Мирче, той си е такъв – прошепна Дияна.

- Знаеш ли? – рече Мира. – Изморена съм от дългия път. Ще си лягам.

След това момичето се прибра в палатката си, легна и заспа веднага.

Около полунощ Станимира се събуди. Беше чула силен крясък. Ослуша се и го чу отново. Някой викаше за помощ. Без да се замисли тя грабна дъската си за сърф и хукна към плажа. Скоро различи в морето силуета на Дан, който отчаяно се мъчеше да се задържи на повърхността. Мира скочи във водата и заплува към давещото се момче. Скоро чу гласовете на съучениците си, които бяха излезли от палатките си наблюдаваха случващото се в морето. Това я накара да плува още по-бързо и не след дълго достигна Йордан, подаде му дъската и щом той се хвана за нея, му помогна да се качи отгоре и го избута до брега. След това, без да каже нито дума, малката спасителка се скри в палатката си и заспа отново.

На другата сутрин, Мира замислено се разхождаше по плажа, когато почти се блъсна в Дан. Той също изглеждаше разсеян и щом видя Станимира се смути, но все пак заговори плахо:

-Станимира, аз… исках да поговорим за снощи. Ти, такова…, беше много смела и аз ти донесох нещо, един мъничък подарък – той извади от джоба си едно бяло перо. – Намерих го в резервата Сребърна, когато бяхме на екскурзия там. Мисля, че е от пеликан. Нося го с мен постоянно и мисля, че ми носи късмет. Знам, че не е нищо особено, но според мен е ценно. За теб е.

Станимира взе подаръка и се усмихна. Въпреки, че това бе най-обикновено птиче перо, за нея то бе нещо много ценно, защото й бе дадено от сърце, макар и от момчето, което доскоро смяташе за най-големия си враг.  Мира със сигурност щеше да запомни това лято!

Никол Георгиева Николова

години: 12

град: Пловдив

Учител по БЕЛ: Диляна Мангелова

“Перо от пеликан” от Диана Пергелова, 13 години, гр. Белово

September 1, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

          Дните се изнизаха бързо. Настъпи дългоочакваната лятна ваканция.  Диди се прибра вкъщи и захвърли раницата. Хапна набързо и излезе в градината. Загледа се в един зелен храст, отрупан с благоуханни бели цветчета. До него растеше красива ароматна алена роза. Листата и бяха повехнали. Диди грабна лейката и започна да полива. В този миг от съседния двор се чу глас:

-          Дидиии, Дидиии! Ела да си играем! – викаше я Пепo.

-          Идвааам!

Момичето остави лейката и излезе на улицата. Пепо беше вече там.

-          Каква игра ще играем днес? – попита момчето.

-          Искаш ли да се обадим на Дани и Деми? Заедно ще измислим някоя интересна

игра.

-          Обади им се.

Момичетата дойдоха бързо.

-          Е, на какво ще играем днес? – попитаха в един глас Деми и Дани.

-          На изпит. Аз ще бъда учителката, а вие учениците. След това ще си направим

пикник. Ще купим бонбони, кола и други вкусотии. Деми, ела да донесем малката масичка, а Пепо и Дани ще вземат столчетата.

Под черешата на улицата те сложиха масичката и столчетата. Деми, Дани и Пепо седнаха, а Диди остана права.

-          Здравейте, ученици! Днес ще проведем изпит по география и човек и природа.

Подготвихте ли се добре?

-          Даааа! – отговориха децата.

-          Добре, сега  ще видим какво сте научили през годината. Вълнувате ли се?

-          Ай, аййй, разтрепериха ми се гащите от страх!

-          Пепо, млъквай веднага, че ще ти откъсна ушичките! Искаш ли да те накажа да

метеш цяла вечер улицата? – скара му се Диди.

-          Неее!

-          Госпожо, какво държите в дясната си ръка? – попита Дани.

-          Перо. Познайте от каква птица е?

-          От щраус – извика Пепо.

-          Не.

-          От щъркел – каза Дани.

-          Не. Деми, според теб какво е перото?

-          От чапла.

-          Никой от вас не позна. Това е перо от пеликан.

-          Госпожо, откъде го имате? – попита Деми.

-          Историята на това перо ще ви разкажа след изпита. С него ще ви пиша

оценките. Който се представи отлично, ще получи за награда едно перо от пеликан.

-          И други ли имате? – попитаха в един глас децата.

-          Да. Моля за тишина. Деми, ти си много добра ученичка и първа ще отговаряш

на въпросите. Кажи къде се намира България?

-          На Британския остров – обади се Пепо.

Деми откъсна няколко череши и ги хвърли по Пепо. Те се размазаха по главата му. Той се разрева, а двете момичета започнаха да му се смеят.

-          Хаа, хааа! Нали си мъж, бе, защо плачеш? Млъквай, тъпако!

-          Ученици, запазете тишина! Деми, кой открива Америка?

-          Христо Ботев! – изкрещя пак Пепо.

-          Браво! Ти току-що откри кой е капитанът на кораба „Радецки” – обади се

Деми. – Пепо, като се правиш на много умен, кажи къде е убит Ботев?

-          На вола. Ботев яхнал един вол, опитал се да се изправи, но в това време го

гръмнали и той се строполил на земята.

-          А ти сега ще изгърмиш с една голяма двойка – ядосано каза Диди.

-          Много си тъп, Пепооо! – каза Деми. – Тази глупост откъде я измисли, бе?

-          Тихооо! – скара им се Диди. – Продължаваме с въпросите. Дани, къде се

намира езерото „Сребърна”?

-          В Рила. То е едно от Седемте рилски езера.

-          Дани, не очаквах такъв отговор от теб. Ще ти задам още един въпрос.

Внимавай, защото не отговориш ли правилно, ще получиш двойка. Каква птица е пеликанът и къде се среща?

-          Ами, пеликанът е най-голямата птица в света. Среща се навсякъде – отговори

Дани.

-          Ха, хааа! А във вашия двор среща ли се? Госпожо, и Дани е тъпа! – извика

Пепо.

-          Съжалявам, миличка, пак сгреши. Давам ти шанс за отговор на още един

въпрос. И къде в България се среща пеликанът?

-          В нивите, ливадите, горите.

-          И в пещерите! – изкрещя Пепо. – Двойка, двойка! Госпожо, пишете и двойка! Дани, много съм разочарована от теб. През цялата година не си отворила

учебниците. Пепо, ти ще отговориш на следващия  въпрос. Изтърсиш ли пак някоя глупост, двойката ти е в кърпа вързана. Кой е най-високият връх в България?

-          Мусака! – извика Пепо.

-          Оле, Пепо, май си огладнял? Много обичаме мусака. Ще ни направиш ли? –

извикаха Деми и Дани.

-          Сгответе си. Станалите сте моми за женене. Мислите само за гаджета –

отвърна им Пепо.

-          Многознайкооо, кажи къде морето е най-сухо? – попита Деми.

-          На Северния полюс. Там морето е замръзнало и може да се пързаляме през

цялата година.

-          На географската карта, бе, тъпакооо! – каза Деми.

-          Боже, Боже, заболя ме главата от глупостите ви. Едва издържам вече. Колко

неграмотни и невъзпитани деца сте! Гледате само телевизия и се забавлявате в Интернет. Не учите и четете съвсем малко книжки. Нямате никакво желание да опознаете българската природа. А тя е много красива, но хората не я пазят. Отнасят се безмилостно към нея. За изпита трябваше да напишете проекти за любимата ви птица. Пепо, да чуем какво си написал.

-          Не съм написал проекта си, госпожо. Вчера ходих за риба с Емо и хванах един

голям шаран.

-          Като теб ли, бе? – попита Дани.

-          Деми, прочети твоя проект и да приключваме, защото ми се вдигна кръвното

налягане – каза Диди.

-          Аз писах за щъркела. Ще научите много интересни неща.

Деми започна да чете.

-          Може ли един въпрос? – прекъсна я Пепо. – Пишкат ли щъркелите?

-          Не, те не пишкат като другите животни, а изхвърлят навън течни вещества-

екскременти, които са птичата урина. И това ги прави леки и подвижни – обясни Деми.

-          А карат ли се помежду си? – попита Дани.

-          Щъркелът е внимателен към своята партньорка, щъркелката. Мътят и двамата.

Заедно се грижат и осигуряват храна за малките. Пепо, можеш да се поучиш на добри обноски… от щъркела – каза Деми.

-          От щъркела ли? Защо пък от него? – недоумяваше Пепо.

-          Ако щъркелът не поздрави партньорката си, а се друсне безцеремонно в

гнездото, тя го изхвърля веднага. И той чака покорно отвън, докато тя му разреши.

-          Ха, хааа! Разбра ли от кого трябва да се учиш на кавалерство? –  изсмя се

Дани.

-          А изневеряват ли си? – попита Пепо.

-          Двойката остава вярна  в брачния съюз, докато смъртта ги раздели – отговори

Деми.

-          Щъркелите спят ли по време на полет? – любопитстваше момчето.

-          Не ме прекъсвай, а слушай какво чета! – сопна се Деми.

-          Госпожо, каква оценка ще пишете на Деми, а на мен? – попита пак Пепо. – С

това красиво перо само шестици трябва да пишете.

-          А за колко мислиш, че заслужаваш? – попита Диди.

-          За една тройка може ли да напиша за пеликана? Утре ще донеса проекта си.

-          Може – каза Диди. – Дани, сега е твой ред. Прочети за коя птица си писала.

-          Госпожо, вчера забравих проекта на масичката в двора и козата го изяде.

-          Ха, хааа! Козата или козелът? – изсмяха се Деми и Пепо.

-          И ти ли писа за щъркела? – попита Диди.

-          Не. Аз писах за лебеда. Може ли утре да донеса проекта?

-          Да. Ученици, изпитът приключи. Само Деми го издържа. Ще ѝ пиша шестица. Тя

ще получи за награда едно перо от пеликан. Деми, нека то ти носи късмет във всички твои начинания!

-          Благодаря! – каза Деми. – Госпожо, обещахте да ни разкажете историята на

перото от пеликан.

-          Уморена съм, но ще ви я разкажа. През пролетната ваканция с родителите ми

ходихме на екскурзия до езерото „Сребърна”. Не мога да ви опиша каква вълшебна гледка е! Запленена съм от красотата му! Вечер, при пълнолуние, то изглежда като разтопено сребро. Отвсякъде се чуват омайни птичи гласове. Една вечер тримата седяхме в беседката и наблюдавахме птиците. Изведнъж съзрях на пътечката нещо да се белее. Тръгнах да видя какво е. Пристъпвах тихо, тихо напред, но нещото не се помръдваше. Приближих, коленичих и видях, че това е птица. Имаше около нея и няколко бели пера. Погалих я нежно по главичката. Тя трепна, сгуши се и притихна. Повиках баща ми. Той дойде бързо. Видя птицата и каза, че е пеликан. Със сълзи в очите го помолих да вземем пеликана и да го стоплим. Може би му е студено. Той каза, че не може. Взе пеликана в скута си и седна на един пън в края на пътечката. Птицата се опита да се отскубне, но баща ми я държеше здраво и тя след малко се отпусна и утихна. Тате внимателно прегледа пеликана, но нищо не откри.  Изведнъж аз забелязах нещо да червенее върху левия крак на пеликана. Върху пищяла имаше кръв. Видях рана. Зяпнах от изненада. Попитах баща ми от какво ще е тази рана. Той предположи, че някой лош човек е стрелял по птицата. Изпрати ме до хотелската стая да донеса пинцета, спирт и бинт. Баща ми внимателно проми раната, дезинфекцира я и я превърза. Каза, че пеликанът ще оздравее. Имал е късмет, че не е улучен в сърцето. Въздъхнах облекчено. Не усетих мама, която беше дошла при нас. Тя държеше в ръцете си перата от ранената птица. В това време пеликанът се изправи, направи крачка, огледа се и кимна с глава, сякаш ни благодари. След това разпери крила и отлетя. А ние бавно тръгнахме към хотела. В този миг изпитвах радост, че спасихме един живот, но и съжаление, че живата украса на природата, всеки ден умира. И виновни за това са хората. А те, птиците, се нуждаят от обич и спокойствие.

Скъпи ученици, задоволих ли любопитството ви?

-          Дааа! Много интересна история! – отговориха децата.

-          Пепо, набери малко череши да хапнем – каза Диди.

Той пъргаво се покатери на дървото.

-          Хайде, малки пеликанчета, отворете си човките да ви пусна черешки червенки.

-          Ах, глупако, само да ми слезеш, ще ти оскубя перата! – закани се Деми. – Вземи

тази кофичка.

Пепо напълни кофичката, но при слизането се закачи на един клон и скъса панталонките си. Разрева се:

-   Ами, сега! Мама ще ме пердаши!

Пепо хукна бързо към къщи, а момичетата се заливаха от смях.

 

 

Диана Пергелова

години: 13

град: Белово

Учител по БЕЛ: Румян

“Бялото перо” от Йоана Димитрова, 13 години, гр. Силистра

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 5 Comments

Бялото перо

Небето бе обагрено в последните лъчи на залязващото слънце. Те пръскаха навсякъде мека, топла светлина. Галеха цветята в малкия крайдунавски  град, посребряваха водите на реката край румънския бряг и светеха нежно в нефритено  зелените очите на малкото момиче в светло лилавата рокля, което се разхождаше по плажа. По това време тя беше навън и играеше с приятелите си, но не и днес. Разхождаше се и мислеше за това, което беше открила предната седмица. Знаеше, че трябва да го направи днес. Не утре, не в друг ден, а днес. Родителите й щяха да дойдат след час или два. Заедно щяха да наблюдават нощното небе. На гърба си носеше раница. Трябваше да се преоблече, преди да си впусне в приключението, което предстоеше. То щеше да преобърне целия свят Момичето внимателно постави мастилницата и пергамента на пясъка. Ако човек я видеше отстрани щеше да си помисли, че тези неща сигурно принадлежат на баба й и тя не трябва да си играе с тях, защото са много стари. Тези неща в никакъв случай на бяха на баба й, но бяха наистина ужасно стари. Момичето измъкна тъмни дънки, тениска и суичер . Облече ги набързо и вкара мастилницата и пергамента в чантичката си, а раницата скри между два храста.

-       Ани-и-и-и-и-и! Ани-и-и-и-и! – викаше някой.

-       Идвам! – извика в отговор тя.

-       Хайде, имаме само два часа! – подкани я момчето

-       Добре, но ще спреш ли да ме наричаш Ани?!

-       Съжалявам – промърмори приятеля й.

Двамата тръгнаха мълчаливо напред по брега. Срещнаха още едно момче и момиче. Не си казаха нищо, а продължиха  напред. Стигнаха една пътечка, която се виеше между дърветата.

-      Тук – съобщи Ани, обърна се към момчето, с което беше дошла – Илия, извади кристалите. Тина, Крис , вземете вашите.

Илия даде на Тина връв с висящ лилав кристал, на Крис  беше син, неговия – жълт, а на Ани – зелен, също като нейните очи. Това, което предстоеше щеше да спаси света. Четири деца, щяха да спасят света. Трябваше да го спасят.

-       Готови ли сте? – попита Илия.

-       Да – отговориха в хор всички.

-       Да го направим тогава!

Образуваха кръг, стиснаха кристалите, затвориха очи и започнаха да шептят. Изведнъж около тях се появи вятър. Той вдигна пясък, листа и клони. Децата упорито шептяха думите си. Изведнъж всичко утихна, а от тях нямаше и следа на плажа.

Бяха се озовали в някаква горичка на друг бряг. Чуваха се птици. Пеликани. Точно те им трябваха.

-      Защо точно перо от пеликан?! Не може ли да е перо от някоя гълъбка  или от папагала на Крис ? – попита Тина.

-      Не мисля, че папагала ми ще се съгласи – засмя се Крис .

-      Ще ни е малко трудно да се доберем до тези птици. При най-малкия шум ще полетят и само ще си изгубим времето. От резервата „Сребърна“ няма ли да ни дадат едно? – включи се и Илия.

-      Спрете да се жалвате – скастри ги Ани, – перото трябва да е от див пеликан. Няма друга птица, която ще ни го даде. Не забравяйте, че това перо трябва да е чисто бяло.

-      Именно! Белите пеликани не летят ей така на стада! – отвърна Крис .

-      Колкото по-трудно, толкова по-добре. Иначе всичко е изгубено!

-      Чакайте – прекъсна ги Тина – тук сме, за да потърсим чисто бяло перо от пеликан, за да можем да напишем историята на пергамента. Защо просто не започнем да го търсим? Не мисля, че със спорове ще стигнем до някъде.

-      Права си – призна си Ани. – Колко магия е останала в кристалите ви?

-      Всеки е на половина.

-      Какво?! – изненада се Крис . – Защо е толкова малко?

-      Колкото по-големи ставаме, толкова повече магия изразходваме за телепортацията – заяви Тина.

-      Значи по-добре да се захващаме с тази задача.

Тръгнаха по посока на шума от птиците. Вървяха около пет минути, когато ги видяха. Цяло ято диви пеликани. Сред тях имаше и шест-седем чисто бели. Приближиха се внимателно. Тина прошепна нещо на кристала си и вече бяха незабележими и тихи. Всеки се приближи до един бял и протегна ръка. Още малко им оставаше, но чуха изстрели, които подплашиха птиците и те литнаха в безкрайната синева.

-       Какво по… – Илия не довърши, защото застина на мястото си.

-       Това са Рембър  и групата му – прошепна Крис  на останалите.

-      Улучихте ли нещо? – попита Рембър  – пълен човечец с мустаци и лукави очички . Другите заклатиха глави. Това го вбеси – Трябва да отстреляме  поне 10 бели! Онези хлапета не трябва да вземат перото!

Ловджийската дружина  отмина нататък. Как бяха разбрали за тяхната задача?

-       Това не е на добре – отсече Тина.

-       Никак даже – съгласи се Крис .

-       Трябва да използваме компаса – чу се и гласа на Ани с лека нотка на тъга.

-      Но той е ако Рембър  ни хване, не можем да го използваме за птицата! Ами ако не можем да го използваме повторно? – възпротиви се Илия.

Ани сякаш не го чу. Извади от чантичката си позлатен компас и погледна останалите. Децата се хванаха за ръце. Макар и несъгласието на Илия и той се включи в кръга. Момичето остави компаса на земята по средата им и го попита къде да намерят перо от чисто бял пеликан. Компасът се завъртя и не спря.

-       Какво става? – попита Крис  объркано

-       Не знам – отговори Тина.

Ани се вгледа в него, докато останалите коментираха какво се случваше. Това не можеше да е истина! Нима тези редки птици бяха навсякъде. Тя стана и се огледа. Наистина навсякъде около тях имаше пера, но те не бяха бели.

-      Мисля, че трябва да съберем перата, които са около нас. Само така ще намерим бялото – прекъсна спора им Ани.

Всички я погледнаха невярващо.

-       Ти не говориш сериозно! – поклати глава Тина.

-       Не съвсем сериозно говоря – отвърна спокойно Ани.

-      А защо винаги трябва да става това, което кажеш ти? – заяде се другото момиче

-      Според мен така ще стане най-лесно.

-      А защо не стане така, мисля аз, че ще стане по-лесно?

-      Момичета, спрете да се карате! Не е нито времето, нито мястото – прекъсна ги Крис .

-      Тогава аз си тръгвам! – заяви Тина.

-      Не можеш да си тръгнеш точно сега! – Спря я Илия

-      А защо да не мога?

-      Защото си част от нас. Част си от Кристалите на Света. Не можеш просто така да си тръгнеш, само защото не искаш да събираш пера!

-      О, сега и мързелива ме изкарахте. До колкото си спомням аз все още не съм официално част от Кристалите на Света.

-      И както виждаме има основателна причина за това – отвърна Ани.

Тина се ядоса, стисна кристала изрече думите и се телепортира обратно в Силистра.

Ани, Илия и Крис  останаха безмълвни. Търсеха перото, но нищо не намериха. Времето им изтече. Това беше края. Какво щеше да стане със света сега? Какво щеше да стане с тях? Ами семействата им? Приятелите? Изгубени завинаги! След още десет минути търсене се телепортираха обратно в Силистра – тъжни.

-       Е, това беше! – рече Крис

-       Колко много неща не разрушиха света, а сега едно перо да съсипе всичко!

-       Може би има някаква надежда.

Децата се обърнаха назад и видяха приятелката им Тина с перо в ръка. Беше бяло, от пеликан. Очите на Ани се разшириха от удивление. Тя се затича и прегърна приятелката си. Нямаше нужда от извинения, очите им говореха вместо тях. Седнаха на пясъка. Ани извади мастилницата и пергамента. Потопи перото в мастилото и започна да пише по парчето пергамент. Започна да пише историята на Света. И така те го спасиха…

Йоана Миленова Димитрова
години: 13
град: Силистра

 

 

“Перо от пеликан” от Николета Безергянова, 18 години, гр. Хасково

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

 Янко беше 16-годишно момче, русоляво, с живи сини, напомнящи на морските вълни. Хората все му казваха, че е още малък, а той знаеше, че не е. Янко имаше голяма мечта, а това го правеше голям човек.

Мечтата му беше да види пеликан. Истински, голям и жив! Момчето желаеше да зърне как птицата се рее във въздуха свободна и грациозна. Искаше му се да понесе на големите си криле тревогите на Янко и да ги разпръска из езерата, над които прелита.

Да види пеликан беше мечта на момчето още от съвсем мъничко. Тогава то все рисуваше птицата, цялата му малка детска стаичка беше препълнена с листи с пеликани. Майка му окачваше всяка нова творба на стената с олющена боя и се усмихваше благо.

“Някой ден с тати ще те заведем до Сребърна и ще видиш истински пеликани”, обещаваше тя първоначално.

Янко подскачаше от радост, хващаше флумастерите и почваше нова рисунка. С надежда.

Но с годините момчето разбра, че обещанията на майка му са били напразни. Баща му така и не се появи у дома месеци наред. Момчето знаеше, че той ще се върне – къде ще ходи ако не вкъщи при семейството?!, а и му бяха обещали това пътуване. И Янко чакаше и чакаше.

След време разбра, че чакането е безсмислено. От тогава спря да чака, спря да се надява, дори вече не рисуваше пеликани. Не питаше и къде е баща му – въпросите му винаги оставаха без отговор, не искаше и повече лъжливи обещания от майка му.

Янко разбра, че мечтата му ще се сбъдне, когато порасне и стане отговорен сам за себе си.

А кога щеше да е пораснал? Кога щеше да може да пропътува цяла България, за да иде до резервата за пеликани? Трябваше ли да е послушен и да учи, за да покаже, че е вече голям?

Янко беше твърдо решен да докаже, че е пораснал. Той учеше прилежно и помагаше на майка си у дома. Децата в училище все му се смееха заради непривичната му мечта.

Веднъж учителката даде задача на класа да нарисуват своята мечта. Янко дори не се замисли, веднага на блоковия лист кацна най-прекрасният пеликан.

“Искам да видя истински пеликан, това е мечтата ми”, каза простичко той пред съучениците си.

Но срещна само неразбиращите им погледи, а след секунди те започнаха да му се подиграват и да правят злобни коментари.

“Нямаш пари да дойдеш на училище дори, а искаш да идеш до другия край на България, за да видиш някакъв си пеликан”, плюеха отровните си думи другите деца.

В такива моменти Янко ставаше тъжен и сърдит. Тогава той едновременно мразеше мечтата си, но и ревностно я защитаваше от цялата злоба на света.

Пеликанът беше неговия символ за надежда.

Щастие.

Свобода.

И Янко щеше да се бори за него.

Той дори започна работа в една автомивка, за да посъбере пари за пътуването си.

В началото на пролетта, Янко намери компания за своето пътуване – семейството на най-добрия си приятел Ангел. Момчето беше толкова щастливо, че мечтата му е на път да се изпълни. Сините му очи станаха светли и приветливи като лятното море, готово да обгърне всеки дошъл.

Двамата приятели бяха измислили маршрута точка по точка, час по час. Ангел беше напълно съпричастен с ентусиазма и вълнението на своя приятел, той напълно разбираше тежкото му детство и подкрепяше голямата му мечта.

Но както всяко хубаво нещо и това си имаше своя край.

В един пролетен дни телефонът в дома на Янко иззвъня. Обадиха се от някаква болница в София. Съобщиха,  че бащата на Янко е катастрофирал и е в кома.

Ами сега? Момчето не можеше да остави баща си да лежи сам на границата на живота и смъртта. Баща му го беше оставил, но в този момент той имаше нужда от сина си, от някой, който да го върне обратно на този свят.

Кръвта вода не става, каза си Янко.

Трябваше да иде в София. Дори това да значеше да не посети Сребърна, а да изхарчи парите си за разходите си в столицата.

А Янко така копнееше да види пеликаните. Мечтата му бе на косъм от него, ха да я сграбчи и тя избяга подплашена като сърна.

Излетя…като пеликан.

Ангел не закъсня с телефонното си обаждане.

“Утре следобед тръгваме, идваш ли с нас, или оставаш?”, попита той.

“Оставам”, твърдо отсече Янко. Затвори телефона и въздъхна дълбоко.

На следващия ден Ангел и семейството му заминаха за Северна България, а няколко дена по-късно Янко отпътува за София.

Когато отиде там, той изгуби броя на дните си. Прекарваше всяка минута до болничното легло на баща си. Момчето не знаеше дали да очаква щастлив, или тъжен финал и изтръпваше от мисълта за загубата на своя татко. Все пак някога, много отдавна той му беше обещал да идат да видят пеликаните, може би все още не беше твърде късно…

Наред със съмненията за здравето на баща си, Янко се тормозеше и с мисли за пътуването на Ангел, който изживяваше неговата мечта. Дали му беше харесало в резервата? Беше ли направил снимки на пеликаните? А видя ли някоя от птиците в прекрасен полет?

Омагьосаният кръг на нещастие и лош късмет бяха родили в момчето постоянна тъга и в очите му се стелеха мъгли.

Един ден Янко получи неочаквано писмо. Беше от Ангел.

Защо ли му пишеше? Не можеше ли просто да звънне?

Янко разтвори бързо плика и намери вътре прекрасно дълго перо от пеликан. Към него имаше и бележка: “Надеждата е нещо с пера, което каца в душата и пее мелодия без думи, която никога не свършва.”

Момчето се загледа в перото с усмивка. Още същия ден го сложи на възглавницата на баща си в болницата.

Перото от пеликан.

Мечтата за надежда и щастие.

Ключът бе в Янко.

И краят ще бъде дописан…

Николета Безергянова

години: 18 години

град: Хасково

 

“Перо от пеликан” от Ралица Желева, 14 години, гр. Стара Загора

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

Аз съм Милена Янкова. Живея и работя в Бургас. Обичам работата си, децата си, съпруга си и се гордея с всичко, което съм постигнала. Разбира се в живота ми не винаги ми е било лесно и това е причината да съм доволна от постигнатото- защото съм се борила за него. Вече съм на 46 и съм преживяла много, научила съм много. Някои от събитията в живота ми са оставили болезнени спомени.  Други са ме вдъхновявали и са ми помагали да не се предам, а да постигна целите си. Сега ще ви разкажа една история от ученическите ми години.

Бяхме в седми клас и за мен, тоест за всички мои връстници, беше важна година. На всички ни предстоеше кандидатстване в гимназия. Някои четяха повече, други–  по-малко, но всеки се стараеше да запомни колкото се може повече информация. Ние, момичетата вземахме участие във всички упражнения и задачи. Момчетата не бяха толкова активни, но те учеха за себе си, а не за да покажат наученото пред учителите.

Най-добър по Математика беше нашия съученик Мартин. Той с лекота решаваше и най-трудните задачи. Учителят по математика го обичаше и за него беше истинско удоволствие да работи с Мартин. Преподавателят ни винаги изпращаше своя любимец на състезания по математика.

Един понеделник, сутринта, имахме час по Литература. Учителката започна да изпитва. Едно от нещата, които трябваше да й представим беше домашната от миналата седмица. Мария трябваше да бъде изпитана. Тя се справи чудесно и получи висока оценка. Преподавателката по Литература вече беше в добро настроение. Дойде редът на Мартин, но той бе силен ученик по Математика, а Литературата му куцаше. Не умееше да се справя с упражненията и текстовете, които ни задаваха за домашна работа. Той се изправи, но мълчеше. Учителката му се усмихна и го попита какво е подготвил. Мартин бавно започна да обяснява как се е явил на състезание през почивните дни и че не е имал време да свърши зададена работа. Това оправдание не беше прието.

–  Домашната работа е от миналата седмица и оправданието ти е напълно излишно! Знаеш много добре в какво положение се намираш. Оценките ти не са никак високи и аз ти давам шанс да ги поправиш! Ако ти нямаш желание, в такъв случай, аз също ще се откажа да ти помагам и съм готова веднага да оформя оценката ти за края на срока! Седни си! – с това “изпитването” на Мартин приключи. Скоро звънецът би и класа радостно излезе навън. Аз си събирах нещата, когато видях математикът на класа да се приближава към учителката. Той предложи да напише някакъв текст, есе или разказ за определена птица. Получи нейното съгласие, усмихна се и излезе от стаята.

Скоро Мартин започна да подготвя своето научно изследване. По погледа му личеше, че е горд. Ние, всички негови съученици се чудехме защо по лицето му беше изписано такова удовлетворение. „Не е кой знае какво” мислехме си ние. „ Просто отиваш в библиотеката и преписваш нещо за онази птичка.” Само че не се оказа точно така. На нашия математик се беше случило нещо необикновено. Той бе намерил един нов приятел. Историята на тяхното запознанство си заслужава да бъде разказана и дано да вдъхнови всеки, който я прочете. Затова ще ви я разкажа и на вас. Между другото, сигурно ще се почудите от къде аз знам за тази невероятна история?! Ами да, Мартин стана герой и още на следващата сутрин във вестника имаше цяла статия за него и за пернатия му приятел.

Веднъж, както обикновено, Мартин отишъл до сребристото езерце, за да завърши своето проучване по Литература, благодарение на което щял да направи разказ за дивите патици.

Веднъж, както ги наблюдавал,  чул изстрели наблизо в тръстиката.

– Това е резерват! – извикал Мартин – Нямате право да стреляте тук! – изтичал до мястото, откъдето се чула стрелбата и станал свидетел на гледка, която би могла да накара всекиго да изтръпне. Там, в тръстиката, лежали два пеликана, но виновникът бил избягал. Занесъл в дома си пострадалите птици и двамата с майката на Мартин се погрижили да заведат пеликаните в болницата за диви животни. Това, което се случило в болницата наистина променило живота на Мартин.

Едно оцветено с кръв перо пада на земята в болницата за диви животни.
Мартин го взема и вдъхновен, с него, написва действителен разказ за едно семейство пеликани, които са простреляни от бракониери. Мъжкият бива спасен, но женският не оцелява.

Публикуваха статия във вестника за младия спасител и неговия приятел както и сърцераздирателния разказ на Мартин, в който се разказва за злощастната съдба на двата пеликана. Накрая на разказа има поука: „Добре помислете преди да стреляте по някоя невинна птица! Помислете за щастливото семейство, което ще развалите само заради собственото си удоволствие и печалба. Замислете се за малките, които няма да имат дори възможността да продължат вида си, за възрастните птици, които няма да отгледат поколение. Така ние пречим на планетата и не искам да съм лош пророк, но един ден Земята ще започне да ни връща всички лоши неща, които се й причинили. Пазете!“ С този разказ Мартин получи отличен по Литература и стана героят на града. И днес той се грижи за диви птици и пише прекрасни разкази за срещите си с тях.

Радвам се, че споделих тази история и с вас, защото смъртта на един пеликан и изцелението на друг, могат да ни накарат сериозно да се замислим какво правим СРЕЩУ планетата, на която живеем.

 

Ралица Желева

години: 14

град: Стара Загора

  • Facebook
  • NetworkedBlogs
  • Twitter
  • YouTube