Александър Мануилов: Oтношението е което отграничава продукта от литературата

June 26, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Интервю на Ирина Папанчева с Александър Мануилов

Alexander Manuilov

Александър Мануилов е сценарист, драматург, писател и журналист от София. Първата му книга получава националната награда на писателската гилдия в България за най-добър литературен дебют през 2004 г. Втората му книга излиза в Берлин през 2008 г. (LANGUAGE IDEAS. On the Nature of the Linguistic Sign in Course in General Linguistics of Ferdinand de Saussure.)

Драматург на пиеси и пърформънси, които са се появявали на сцени в София, Варна, Прага и Балтимор, САЩ. Автор на филма „Кой е този град?” (продуцент: Агитпроп, Мартичка Божилова; режисьор Мария Аверина). Преводач за програмата „BEST BRITISH THEATRE BROADCAST ABROAD” на Royal National Theatre, London.

Един от организаторите на Първия фестивал на свободния театър в България, 2011 г.

Драматург на танцовия спектакъл „Одисей и сенките”, НАТФИЗ (2012 г.) Работил за Reuters и BusinessWeek.

От началото на 2012 г. се отказва от традиционния път в публикуването на литература и предоставя творбите си на електронната си страница: manuiloff.com.

Кое те накара да напишеш своето Manifesto за литературата? И да публикуваш текстовете си онлайн със свободен достъп?

Като че ли всичките причини съм обяснил в самото Manifesto. Повечето засягат статуквото и системата, в която живеем.

Има една, която май не съм споделял по-отчетливо. Тя е от личен характер. Дълго време трупах текстове, които не публикувах никъде. Стояха си в тетрадки, по разпиляни тук-там листа, в компютъра ми… Усещах, че работата ми свършва с написването на текста. Не ми се занимаваше с това да ги предлагам някъде, да ги чета пред публика или по какъвто и да е начин да ги обговарям.

В един дълъг зимен следобед, преди миналата Коледа, чудесният познавач на литературата ни Мария Липискова ме убеди, че се отнасям безотговорно към собствените си творби. И ето – избрах варианта със сайта, защото, освен другите предимства, той ми краде най-малко от миговете за писане.

Кое прави литературата продукт? 

Отношението. Когато текстът е написан за пари или слава. Не казвам, че добрата литература не може и не трябва да носи пари или слава на автора си. Но това става покрай другото, не е това основното, не е това причината. Има обаче и доста текстове, които не биха имали никаква друга причина да са написани, освен парите. Вече сме свидетели на интересно явление: „конкурсни автори” – виждат, че има конкурс с парична награда, сядат и пишат, с идея да вземат наградата; без дълбоката вътрешна мотивация, която е необходима, за да се получи един добър текст. Някои автори пък действително не пишат толкова за пари, колкото копнеят по слава. Но така или иначе причината за писането им отново не е вътре в самото писане, а извън него.  Слава Богу – има и добри, талантливи и устойчиви на външни влияния писатели у нас, със здравословно отношение към себе си, произведенията си, писателското си его, живота и другите.

За това казвам – отношението е което отграничава продукта от литературата. И това не е абстракция – разликата в крайна сметка е винаги очевидна за изкушения читател.

Казваш, че не можеш да разбереш защо творците да се стремят към известност. Но нима известността не помага да стигнем до повече читатели и да споделим сътвореното от нас с тях? Приемаш ли известността като средство, а не като самоцел?

Точно това е: не мога да разбера защо творците да се стремят към известност. Не съм казал, че не мога да разбера как функционира известността. Единственото, към което според мен един писател има смисъл да се стреми, е да живее по-добре и да пише по-добре. Истинската известност е извън негов контрол. С непрекъснати появи по телевизията, например, можеш да станеш известен тук, сега, за момента, за малко. Нищо повече. Литературната история помни хиляди примери за писатели-еднодневки: автори, които за известен период от време явно са успели да вдигнат шум и в очите на съвремениците си са изглеждали много успешни. Какво се получава след 100 години обаче: дори литературните критици не могат да си спомнят техните имена.

Обратно: Емили Дикинсън да речем никога не е направила никакво усилие да популяризира стиховете си. Публикувани са след смъртта й. Но произведенията й са по-известни и по-четени от тези на всички български писатели от последните 20 години взети заедно и умножени по 20. Защо?  Как става така?

Затова съм убеден, че, ако един писател наистина си стои на мястото и е достатъчно добър и адекватен – читателите ще го намерят. Но е смешно и жалко той непрекъснато да им се навира в носа по телевезия, радио, вестници и какви ли не вечеринки и събития, вместо да използва времето си по по-творчески начин. Като изразходва енергията си да крещи „вижте ме!” писателят всъщност показва, че за него известността тук и сега, веднага! е по-важна от качеството на творбите му.

Всъщност – размишлявам на глас. Мога да говоря само за себе си, другите по-добре знаят какво да правят с живота си. Просто искам да напомня, че (временната) известност може да бъде доста опасно нещо. Ако дойде прекалено рано, или – ако дойде незаслужено – може да бъде разрушителна за твореца.

Твърдиш, че популярността и качеството за теб винаги са били различни категории. Означава ли това, че популярно също винаги е еквивалент на ниско качество?

Не. Не задължително, просто са различни. Има много силни и същевременно популярни произведения. Има и такива, които са само популярни. Ние обаче живеем във време, когато е достатъчно да се появиш в „Big Brother”, за да станеш известен. Без да си направил нищо смислено за обществото. Но това е известност в краткосрочен план. В по-дългосрочна перспектива все пак историята помни онези, които са създали стойности. А не хора, създали само шум. Лошото е, че този страничен шум често замъглява сетивата ни за качество.

Ще дам пример с един действително известен творец – Пикасо.

Колко хора по света могат да разграничат истински гениалните му работи от слабата продукция, която той е създал в изобилие? Трудно, а? Трудно, заради шума.

Сега публиката отива в галериите и музеите – гледа да речем не съвсем добра работа на Пикасо, знае че Пикасо е велик, и се чуди защо нищо не разбира и къде ли е грешката.

В случая грешките са на много нива, но включително и във факта, че дори един гениален творец може да се превърне в търговец. Накарал е хората да почнат да гледат подписа под картината, а не самата картина. Отблъснал е много хора от модерното изкуство, които са си казали: „Това не е за мен”. И тук също – до известна степен става въпрос за копнеж по известност и много пари.

Ако издател се обърне към теб с предложение да издаде твоя книга, ще откликнеш ли? Как би предотвратил превръщането на текстовете ти в продукт тогава?

Със сигурност бих отказал. В момента действиетлно имам материал за сборник с разкази, стихосбирка и томче със събрани пиеси. Но само за първите два месеца, откакто пуснах сайта си, повече от 1000 човека са станали мои читатели. Някои от тях решиха да се отплатят за възможността безплатно да четат работите ми и изпратиха пари – кой колко реши. В момента в България няма издателство, което да осигури повече от 1000 бройки за първо издание на книга с разкази или поезия (за пиеси изобщо да не говорим), нито пък ще отпусне по-голям хонорар на автора, отколкото моите читатели вече решиха да дадат. Издателството няма да може да гарантира също и, че тези повече от 1000 бройки ще бъдат продадени за два месеца.

А пък сайтът ми прави всичко това. Плюс, че лесно стига до онези, които не живеят в България, и не могат да дойдат на крака в книжарница в София. Освен това, той дава възможност на хора, които нямат средства да си купуват книги – да ме четат. А и още една голяма привилегия е, че когато читателите решават да помогнат със средства, те всъщност извършват акт на благодетелство. Помагат директно на мен, като човек и автор. Не купуват продукт и не наливат пари в неясни разпространителски структури. Защо ми е тогава да избера далеч по-лошия вариант с издателството? Който държи да ме чете на хартия, може да изпринтира, каквото реши. Ще му излезе далеч по-евтино, отколкото, ако трябваше да си го купи в книжарница. Вярно е: това няма да е хубавото книжно тяло с добре оформените корици. Но ако искаш да постигнеш нещо ново, трябва да си готов да жертваш нещо старо. И това е позиция. Когато читателите ми държат в ръцете си листовете с разпечатани мои неща, те знаят, че тук не просто липсва корица, а напротив – има концепция.

Така че има начин литературата да не бъде продукт. Пишеш, заради това, че трябва да пишеш, по никаква друга причина. Даваш на хората. Не ги лъжеш. И те връщат жеста, когато и както решат. Не сме толкова лоши. Не сме толкова неблагодарни. Обичаме да си помагаме. Добрият жест предизвиква добър жест – ако не веднага – после: просто така функционира Вселената, според мен. И всичко това може да съществува чудесно извън системата на сегашната корпоративна логика, която иначе може лесно и невидимо да убие всеки талант.

Би ли работил с литературен агент/маркетингов професионалист за лансирането и разпространието на творбите ти?

По отношение на българската литература не зная у нас да има такива. Но, ако има, и той или тя иска да работи с мен, тогава ще трябва да споделяме едни и същи принципи. А това означава, че ще ни се наложи да вдъхнем нов смисъл в понятието „литературен агент/маркетингов професионалист”. Трудна работа.

Какво би пожелал на „Перо от пеликан”?

Късмет. Упорство. Свобода.

 

Цялото Manifesto и творбите на Александър Мануилов можете да прочетете на manuiloff.com

 

 

 

  • Facebook
  • NetworkedBlogs
  • Twitter
  • YouTube