Азриел Коен: Успехът основно е свързан с маркетинг

September 15, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Интервю на Ирина Папанчева с Азриел Коен

Азриел Коен е мултидисциплинарен артист и сертифициран практик по соматични преживявания. Изследовател на култури и конфликтни парадигми в различни части на планетата, чрез своите картини и фотографии той проследява вълнението и тревожността на глобалната ера, в която светове, които никога не са били в контакт, се срещат с все по-засилващи се скорост и интензитет.

Ти си установен художник и фотограф. Търсиш ли начини, чрез които да популяризираш творбите си или ги оставяш да следват съдбата си?

Търся начини да популяризирам творбите си, но също експериментирам с това докъде съдбата може да доведе нещата. Така например „Джаз в черно и бяло” е експериментална серия от мастилени рисунки, създадени по време на изпълнения на живо в един международен джаз клуб в Чианг Май, Тайланд. Бях фасциниран от възможността картините да бъдат водени не само от това какво виждам, но също какво усещам в тялото си и експериментът е да оставя същите усещания, които те карат да искаш да танцуваш, да повлияят начина, по който движа четката си. Популяризирах тази серия чрез качване на всяка нова рисунка във Фейсбук, като така позволявах на хората да проследят творческата ми еволюция. Но същевременно оставям нещата да следват собствената си съдба, тъй като аз публикувам изкуството си онлайн, много повече, за да направя творческият си процес прозрачен, отколкото за да продавам. Напълно съм се освободил от идеята да рисувам, за да продавам, както и да качвам творбите си във Фейсбук по същата причина. Това, което е интересно е, че този тип ангажиране доведе до редовни запитвания от хора, които искат да знаят дали могат да си купят картините ми.

Наскоро написа книга. Как планираш да я публикуваш?

В момента мисля по въпроса. Съавторът на книгата е известна писателка от Щатите. До скоро работихме с литературен агент от Ню Йорк и решихме, че предпочитаме да не следваме традиционния път на издателствата. Най-вероятно ще започнем онлайн кампания за набиране на средства, за да съберем достатъчно за самоиздаване и разпространение на книгата по поръчка чрез Амазон, както и в електронна версия.

Достатъчно ли е за един артист да бъде талантлив, за да стигне до публиката/читателите си или иска нещо повече?

Талантът определено не е достатъчен в никоя творческа област. Всичко, което човек трябва да направи, е да проучи как известните успешни творци са станали такива. Това е било или чрез техните собствени умения да се лансират или благодарение на някой, който е работил с тях. Познавам някои изключително талантливи творци, които никога не успяха, защото им липсват маркетингови умения и други, доста посредствени, които са забележително успешни. Мисля, че това се случва в много сфери, може би във всички.

Нужна ли е маркетингова стратегия в изкуството?

Не винаги, ако имаш предвид нещо, което се планира. Понякога едно нещо води до следващото и маркетингът се случва чрез серия от събития. Това може да се стане под формата на „откриване” на някого или на добър клиент, който води към следващия.

Смяташ ли, че има знак за равенство между успех и талант?

За съжаление не виждам в изкуството, музиката или танца това, че най-големият успех идва от най-блестящия талант. Обикновено има един необходим минимум талант, за да се квалифицира човек като професионалист, но отвъд това, изглежда, че успехът основно е свързан с маркетинг.

Имаш възможността да обитаваш съвсем различни светове – Израел, Канада, Тайланд, САЩ, Европа. Има ли разлика в начина, по който артистите популяризират работата си и в необходимостта да го правят?

Трудно ми е да отговоря на този въпрос, тъй като не съм агент нито собственик на галерия. Мисля, че те биха имали много повече познание от мен по този въпрос.

Каква е нагласата ти към електронните книги? Мислиш ли, че те ще изместят книжните такива?

Електронните книги са много удобни. Убедиха ме да купя една миналата година и ми хареса. Но нищо не може да измести преживяването на хартиеното издание. Надявам се книгите да не изчезнат, но е трудно да се придвиди докъде ще доведе човечеството дигиталната ера. Всички читатели на този материал са израстнали с повече хартиени отколкото електронни книги. Как ще стоят нещата след 50 години? Трудно е да се каже.

Какво ще пожелаеш на „Перо от пеликан”?

Не съм сигурен, че разбирам въпроса. J

Жасмина Тачева: Авторът трябва да е „екипен играч“

September 14, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Интервю на Ирина Папанчева с Жасмина Тачева

 Кое е първото нещо, което привлича вниманието ти в една книга?

Честно казано, за мен разгръщането на нова книга е винаги придружено със симптоми, които лекарите навярно биха определили като пред-инфарктни: учестено сърцебиене, повишен адреналин, шум в ушите, замаяност и прочие… Но това е инфаркт, който, вярваме или не, е полезен и за сърцето, и за ума. Нека се замислим колко време прекарваме в пазвите на една книга – това е цял романс, един период от време в живота ни, белязан от написаното и нашия прочит, и винаги ми се иска да знам, че авторът, осъзнавайки това, е дал най-доброто от себе си, за да бъде срещата ми с него запомняща се. Не говоря за талант или старание, а по-скоро за искреност и отвореност, за да усетя, че всяка написана дума е истинска. Не реална, но искрена, скромна. Без фалш, поза, алчност за внимание. Така че може би това е първото, което забелязвам – гласа на автора – и си правя извод дали бих искала да го опозная, да продължа да го слушам и да го оставя да ме води из творбата си…

Достатъчно ли е за един писател днес да бъде талантлив, за да стигне до читателите си? Или е нужно още нещо?

Макар че от няколко години не съм спирала да пиша, съзнателно избирам да чакам да го споделя, поне докато не внеса малко „организираност“ в „спонтанността“. Затова ще заема страната на читател. На читател, който често си позволява да безпокои авторите, чиито книги прочита, за да сподели впечатленията си и да им зададе въпроси относно творбите им, или иначе казано – на сътрудник на Public Republic. И ще кажа следното:

Първата фаза „стигане“ е от книжарницата/интернет магазина до ръцете/очите на читателя. После е втората – от написаното до сърцето/ума на читателя. Тук вече е талантът на писане. Но вярвам, че не е важен само той. Представям си го като интервю за работа. Не че схващам литературата комерсиално, но имам предвид качествата на индивида – авторът според мен трябва да е „екипен играч“. В крайна сметка написването на книгата е само половината път – всеки читател неизменно я дописва чрез прочита си – следователно трябва да има оставено свободно място за него; безпрекословните абсолюти, безусловните истини са не само доста съмнителни от гледна точка на истинността и логиката, но и „неплодородни“ за читателя. Талант, но измит от самочувствие, ваксиниран срещу широки обобщения и дискриминация, подкрепен от искреност, роден в желание не за самоизява, а за споделяне на изстрадана лична истина, която ще бъде съизмерена с читателското чувство за истинност и ще бъде или приета, или отхвърлена.

Слагаш ли знак за равно между успех и талант?

Във времето, в което живеем, когато писателите присъстват дори виртуално на една и съща равнина с читателите си; когато буквално всеки би могъл да се свърже с тях и да опита да ги опознае, а и когато пресата, за добро или лошо, може да се добере до почти всяко тяхно жизнено кътче, по мое мнение рядко е достатъчен само талант, за да се гарантира успехът. Авторът трябва сам да търси път към читателите на чисто дистрибуционно ниво. Издателските къщи са по-важни от всякога, разбира се, но в многообразието на книжен материал, авторът много трудно може да си позволи да бъде анонимен като през Средновековието. Текстът не се пише сам и поради факторите, които изброих, ми се струва, че читателите все повече се интересуват от фигурата на писателя, от интересите му и ценностите му. Ако наситина е така, може би това ще помогне обществото отново да приеме изкуството и литературата в лицето на създателите им за свой морален водител?

Как се роди идеята за Public Republic Junior? Смяташ ли, че талантът трябва да бъде култивиран и развиван от най-ранна възраст?

 Идеята за рубриката на списанието, изцяло посветена на децата и младежите, доби форма в съзнанието на създателката и главна редакторка на Public Republic, Наталия Николаева, по мои изчисления след конкурса по случай петгодишнината на списанието миналия октомври „Писането е лудост“. В него дадохме специална награда за най-млад участник на Велемир Димитров – един безкрайно талантлив и обичащ литературата четвъртокласник, който беше покорил журито с чудесната амалгама от поезия и проза, която прати за конкурса. Помня колко ентусиазирана беше Наталия, когато ми съобщи за Вел – въодушевена не само от неговия личен успех, а и от осъзнаването, че сме намерили една категория читатели на списанието, която досега не сме подозирали, че може да се превърне и в писатели – децата и младежите. Тогава се заехме с концепцията на рубриката – искахме да предоставим интерактивно пространство на младите да изявяват талантите си (не само писане – замисълът е да обхванем всички подозирани и неподозирани изкуства), да комуникират и обменят опит и идеи не само помежду си, но и с по-големи ментори в лицето на редакторите на рубриката – все хора, професионалисти в своята област, но и с педагогически опит.

Брат ми е художник и винаги ми казва, че повечето му учители от най-ранна детска възраст му признавали, че според тях е престъпление вместо да оставиш едно 5-6-7-годишно дете да рисува каквото пожелае, да хванеш молива и да му казваш как се прави наистина. Песимист е, че талантът трябва да се сложи в такива рамки толкова рано и мисли, че това не е пагубно само за самия талант, а и за желанието на детето да го изявява – ами ако цялата тази дидактичност го накара да намрази рисуването? Не знам дали е напълно прав – а всички школи за изкуства около нас – обществото е така организирано, че ако искаш да имаш шанс да градиш кариера с пиано/пеене/танци/езда и каквото още се сетите, трябва от малък да започнеш да се готвиш. Какво се променя с възрастта? Много мисля по този въпрос и досега най-добрият отговор, който съм успяла да си дам, е паметта – на мускулите/тялото/ума – може би отслабва с годините и става по-трудно да накараш пръстите си да запомнят как правилно и бързо се дърпат струните на китарата. Не че е невъзможно, разбира се, може би просто изисква повече усилия? Но съм доволна, че тези размисли залегнаха в плановете ни, докато работихме над Public Republic Junior, и че с редакторската си работа като че ли възприехме позицията, че няма да ограничаваме желанията на младите ни участници, няма да им взимаме молива и да рисуваме вместо тях, а просто ще даваме съвет как това, което сами пожелаят да създадат, може да бъде направено даже още по-добре. Блаодарна съм, че рубриката се реализира така благополучно и че заедно с цялостното развитие на списанието допринесе усилията ни да бъдат забелязани и от журито на годишните награди „Христо Г. Данов“, където бяхме наградени в категорията за електронни медии тази година.

Свободна арена ли е PRJ или имате същите критерии към детските творби, както към тези на възрастните?

Рубриката е отворена към всички деца и младежи, пак повтарям, не само занимаващи се с писане, но и с всякакъв друг вид изкуство, ако пожелаят да разкажат за него и дори да го покажат – искаме да предоставим всички мултимедийни възможности за това.

„Критерий“ е качеството – както и при възрастните – имаме екип редактори, който гарантира качествеността на материалите, които получаваме. От досегашната ми практика мога смело да заявя, че много фактори, които при „възрастните“ (според Шуламит Файърстоун границата детство/зрялост е създадена изкуствено и неправилно; нужно ли е да ги делим чисто естетически; мнозина казват „да“, аз – „не знам“, затова критерият ми не е възрастов, а материален, т.е. „възрастен“ е този, който има задължението/способността да се издържа сам) допринасят за разваляне на качеството – изкуственост, празнословие, нелогичност, и т.н. – при децата отсъстват. Може би защото те творят заради самия акт на творене, а не за слава/печалба/внимание.

Тук искам да отбележа, че Public Republic Junior е посветена не само на младите, но и на работещите с тях – имаме множество публикации на видни изследователи на детската литература и изкуство, на работата с и възпитанието на деца и младежи.

Какво би посъветвала децата, които пишат и биха искали да имат публикация в PRJ?

 

Щях да се изпусна и да кажа «да бъдат себе си» и старият дядо Хегел щеше да ми се присмее. Той казва, че подобни твърдения не струват, защото кой може, както има един английски израз, «да си сложи пръста» на момент от живота си и да каже – ето, тук е истинското ми аз! Не, битието ни тече безспирно и ни изменя непрекъснато – постоянно се развиваме, в най-добрия случай към по-добро. Затова ще им кажа: създавайте и развивайте себе си всеки ден, а какъв по-добър начин за това от творенето? Пишете, пейте, спортувайте, правете уроците си интересни и елате при нас да разкажете за тях!

Защо прие поканата да се присъединиш към журито на „Перо от пеликан”?

Приех поканата с голямо удоволствие именно поради изложените си по-горе убеждения – искаше ми се да видя как се самосъздават младите чрез писането по една толкова интересна тема – какво ги вълнува, какви са желанията/мечтите/страховете им, как ги изразяват. От всички есета, които прочетох през изминалите няколко дни, искам да кажа, че това бе за мен пътешествие из свят, много по-чист и истински от този, в чийто локви на алчността, лъжата и жаждата за власт газим всеки ден. И не защото децата и младежите, с които се запознах чрез четенето на работите не знаят още и не са се сблъскали с тях. Ще останете изненадани, тъкмо както самата аз се изумих – но те всъщност са напълно наясно с настоящите проблеми на обществото и света като цяло и ни казват чрез написаното, че трябва да сме по-добри – към средата наоколо и към себе си.

Какво е отношението ти към електронните книги? Смяташ ли, че ще изместят книжното тяло?

Следвам в САЩ и с пълното съзнание, че често злоупотребявам, ще кажа, че досега не съм си купила нито един 200-и-повече-долара-струващ учебник за курсовете ми. Винаги търся онлайн версията (и си я плащам:). Благодарна съм, че има такава възможност, защото това наистина спестява купища финансови ресурси и камари дървесен материал. Изключително зле настроена съм към големите световни издателства на учебници (не говоря за българските – не мисля, че там положението е толкова трагично в това отношение), които в жаждата си за пари всяка година преиздават един и същи текст с леко променено страниране или подредба на съдържанието и го пускат на пазара като нов продукт. Слава Богу, че професорите ми са разбрани и позволяват стари издания. В този смисъл електронната книга, макар и да не можеш да си прегъваш ръбчетата на важните страници например, е добър заместител и не бих имала никакви угризения да замества книжното тяло.

Когато говорим за художествена литература, нещата се променят – обичам да държа книгата в ръце, пък и напоследък ми прави впечатление, че българските автори и издателствата им стават все по-креативни откъм художествено оформление – идват ми наум „Физика на тъгата“ на Георги Господинов и „Прах и драскотини“ на Александър Байтошев – съвсем друго е да видиш това „наживо“ и да го разгледаш от всички страни, а не само на плоския екран.

Не мисля, че книжното тяло скоро ще изчезне, не. По-скоро мисля, че заради забързания начин на живот, постоянното ни движение от дом в дом, град в град, държава в държава, се налага човек да е все по-мобилен и да пренася вещите си по-лесно. Когато се преместих в САЩ, успях да донеса по-малко от десет книги в куфара си и повече от хиляда на компютъра…

Какво би пожелала на „Перо от пеликан”?

Пожелавам на участниците да са научили нещо за себе си, разсъждавайки върху идеята за перото от пеликан; да са усетили това, което лично според мен символизира то – движението, постоянната промяна, в която все пак циркулира нещо неизменчиво – човешката доброта и усет към красивото. А на организаторите пожелавам да са научили нещо хем за себе си, хем за младите си приятели, които са писали за конкурса, за да продължават да създават подобни страхотни инициативи!

Жюстин Томс: Успехът има различно значение за всекиго

September 9, 2012 by Перо от пеликан | 1 Comment

Интервю на Ирина Папанчева с Жюстин Томс

Казвам се Жюстин Томс и това не е псевдоним, а истинското ми име. Българка от арменски произход, ако се чудите защо се казвам така. Занимавам се с онлайн медии и онлайн маркетинг от края на 90-те. Преподавам, пиша статии и книги по темата. Децата, децата и компютрите, Интернет и уеб като цяло, развитието на уеб в бг, зелено – това са моите теми. Иначе обичам кафе, с приятели, на открито и игрите с децата си. :) :)

Кое е първото нещо, което привлича вниманието ти в една книга?

Естествено някак първо ме грабва корицата, след това името на автора и на самата книга. Но това, което остава е съдържанието – ако е добро – книгата остава в сърцето ми завинаги.

Държа на красиви книги, стилни и комуникиращи добре текста корици, перфектно оформление – всичко това с и от уважение към книгата.

Достатъчно ли е за един писател днес да бъде талантлив, за да стигне до читателите си? Или е нужно още нещо?

Щастливи сме днес, че имаме Интернет. И да, човек с талант има шанс да достигне до читателите си.

Слагаш ли знак за равно между успех и талант?

За съжаление – не. Свидетели сме на много считани за успели хора, които вероятно имат талант, но други качества доминират. Има и много талантливи хора, които поради различни обстоятелства не успяват да изплуват и добият популярност. Може би и не е нужно. Успехът има различно значение за всекиго и това е много ценно. Следва да го уважаваме.

При всички случаи мисля, че ако човек има импулси да твори, трябва да развива таланта си. А ако иска да успее – ще намери и начини да го направи.

Как се роди идеята за Kafene.bg?

Когато започвахме работа по сайта Kafene.bg през 2007-ма сякаш нямаше място, което да събира всички изкуства на едно място и случващото се в България в културен аспект. Така се роди идеята за Kafene.bg — място, което събира приятелите на изкуството.

Смяташ ли, че талантът трябва да бъде култивиран и развиван от най-ранна възраст? Как Kafene.bg прави това?

Да, смятам. Децата са чудо. Те се раждат с много и разнопосочни таланти. Една от важните задачи на родителите е да подкрепят това, да не пречат, а помогнат на детето да намери своите силни страни и да ги развие. Това – отвъд личните амбиции, предразсъдъци и изцяло в полза на самото дете. Трябва да успяваме да съхраним уникалността на всяко дете.

Какво би посъветвала децата, които пишат и биха искали да имат публикация в Kafene.bg?

Да изпратят по мейл свои творби на info@kafene.bg.

Какво послание искаш да изпатиш с наградата, която Kafene.bg  предоставя за един от участниицте в конкурса?

Искам да насърча писането — изисква се освен талант и много труд. А България има нужда и от талантливи и от работливи хора! Нека дори и тези, които не са спечелили да не спират да пишат и да се развиват! И да участват в следващите конкурси!

Защо прие поканата да се присъединиш към журито на „Перо от пеликан”?

Защото обичам да чета детски творби, да се докосвам до таланта на младите, до тяхната искреност, изобретателност и находчивост. Всеки добър конкурс насърчава развитието и това също ми харесва. А и съм в изключително приятна компания, не на последно място.

Какво е отношението ти към електронните книги? Смяташ ли, че ще изместят книжното тяло?

Мисля, че това още дълго няма да се случи. Аз също чета електронни книги. Има много предимства да се чете в дигитален формат. Но книгата, допирът и мирисът на хартия си остават незаменими!

Какво би пожелала на „Перо от пеликан”?

Да намери своите читатели, да им достави удоволствие и дълго да е неизменна част от детските библиотеки и полици с книги, към които се посяга често. И да усмихне много деца!

 

Повече за Жюстин Томс можете да откриета на: http://justinetoms.com/

 

Керана Ангелова: Eфектът на една евтина популярност повече би навредил

July 28, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Интервю на Ирина Папанчева с Керана Ангелова

Керана Ангелова е родена в село Бродилово, област Бургаска. От 1971 година живее в Бургас.
Автор е на следните книги:
“Лято”, стихотворения – 1982 год.
“Подземна река”, стихотворения – 1988 год.
“Зана. Папазини”, две повести – 1998 год.
“По-беззащитни глухарчета”, стихотворения – 2000 год.
“Елада Пиньо и времето”, роман – 2003 год.
“Катокала, името на пеперудата” – 2006 год.
“Вътрешната стая”, роман – 2006 год.
” Времена”, стихотворения в съавторство с Роза Боянова и Калина Тельянова – 2007 год.
“Видения”, поема – 2008 год.
“Улицата на пеперудите”, роман  2010 год.

Керана Ангелова е представяна като автор на английски, холандски, фризийски, македонски, италиански, руски и унгарски език. Носител е на национални и регионални литературни награди, сред които наградата на Сдружението на българските писатели ” Книга на годината” за “Елада Пиньо и времето”, Наградата на читателите от конкурса за български роман на Фондация ВИК за същия роман, наградата на името на Блага Димитрова на НГФ “Българка” и др.
Петкратен носител е на наградата “Пегас” на град Бургас.

В едно интервю казваш, че писането ти е твоята „вътрешна стая, стая на тайнството, на самотното и защитеното…”. Как се случва това тайнство? И как споделяш сътвореното в тази стая? Оставяш ли го само да извърви пътя си до читателите или се опитваш да му помогнеш?

Това за вътрешната стая на тайнството вероятно съм го казала по повод излизането на мой роман със същото заглавие. В него главната героиня е писателка и твърде често си задава въпроси относно смисъла на писането: защо хората записват мислите си, какво само по себе си представлява заниманието, в което един човек в пълна концентрация на мисленето и чувстването и в някаква тиха екзалтация подрежда думи върху белия лист. Занимание – уж едно от стотиците и хиляди човешки занимания, но всъщност е от малкото такива, при които състоянието на пишещия е гранично с транса. Тогава пред вътрешния му поглед се разтварят пространства, за които не си е и представял, че съществуват. Не можеш да навлезеш в такова едно пространство и да не почувстваш страховитата му свобода. Трябва да си способен да я понесеш и да се възползваш от нея. Да знаеш какво да правиш със свободата си. Когато нещата изглеждат по този начин, „вътрешната стая” на сътворяването наистина е стая на самотното отдаване на силата, която владее пишещите. Да, аз наричам тази сила свобода и знам, че няма друг начин да я понесеш, ако не й се отдадеш изцяло. Всяка съпротива, всяко ограничение като предварителни конспекти, писателски стратегии и пр. планирания лично на мен ми пречат. Пиша интуитивно, интуицията е нещото, на което безусловно се доверявам. Общо взето, докато това продължава, преживяването много-много не ме оставя да мисля за пътя до читателите. Няма начин да пишеш със скоростта на светлината и да мислиш за читателите.

Но когато книгата си хване пътя и ти си отдъхнеш от нея – казано с нежност, разбира се! – тогава започва да те е грижа за пътя, който тя трябва да извърви. За съжаление, оставаш си единствено със загрижеността – в България нямаш големи възможности за самостоятелен маркетинг. Да сте чували за литературни агенти тук? Едва две-три издателства правят възможното в тази посока, но то се свежда единствено до организиране на премиери в няколко от големите литературни градове и до публикуване на спорадични ревюта тук и там. Аз все още тъгувам по държавното книгоразпространение, което видимо действаше в това отношение.

Достатъчно ли е за един писател днес да бъде талантлив, за да стигне до читателите? Или е нужно още нещо?

До своя читател достигат и талантливите, и не толкова талантливите, и откровено бездарните.  За всеки писател има читатели, които ще вибрират с неговите честоти на реагиране на света и тогава връзката между тях е хармонична. Преди много време открито се дразнех, щом някой настоятелно се опитва да ми препоръча четиво, което би ме сразило с очевидното безсилие на автора да работи с думите. С годините разбрах, че вероятно по същия начин изглеждам и аз в очите на този човек, ако се опитам да му препоръчам  нечие „трудно” за асимилиране писане.

Но въпросът ви има друг нюанс – достатъчно ли му е на автора да е талантлив, за да може без усилие да стигне до подходящия читател. До своя читател. Естествено, не е достатъчно. Разпространяването на книги в България се случва неорганизирано, разпиляно. Може би наистина е крайно време във всички издателства да заработят маркетингови отдели. Ако издателството е малко и няма възможности да поддържа отдел – поне един негов представител да действа в това отношение.

Слагаш ли знак за равно между популярност и талант?

Никога. Макар и да се случва понякога. Освен това, популярност тук се добива в други сфери от живота, не и в литературата. Може би е за добро – ефектът на една евтина популярност повече би навредил, би омаловажил онова, което е постигнал един сериозен автор.

Какво е отношението ти към електронните книги? Смяташ ли, че ще изместят книжното тяло?

Не смятам – може би защото не искам. И да се случи – няма да е за моето поколение.

И слава Богу, защото живата хартиена книга излъчва и телесност някаква, има  специфичен аромат на първична невинност и чистота. Хлябът, книгата, цветето – най-напред ги помирисваме, след това им се радваме заради всичко останало.

Твои са думите, че „призванието на изкуството е да не ни позволи да забравим колко всъщност сме свободни…”. Колко всъщност сме свободни?

Колкото си поискаме. А може би – колкото можем да понесем, както казах по-горе. Но това – когато си потънал в транса на преживяването, за което досега говорим. Чувала съм да казват, че писането е религия. Никак не съм съгласна. Ако то беше такова нещо, писателят щеше да се съобразява с куп неща: с каноните на тази религия, с позволеното-непозволеното, с ограничителни литературни пости, с автоцензура поради собствената боязън пред думите… Пишещият човек, който притежава активно въображение, по думите на Юнг е в състояние на медитация, но тънкият момент при него е, че медитирайки върху провидяното, едновременно трябва да намира думите, които да го разкажат по най-въздействащия начин.

Какво би пожелала на „Перо от пеликан”?

Да е остро и да проскърцва нежно и свежо върху белия лист. Изричам пожеланието си в пълната условност на казаното.

Биляна Петринска: Не искам да съм просто оборотна, а класна

July 17, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Интервю на Ирина Папанчева с Биляна Петринска

Родена в София. Зодия Водолей. Работи в Народен театър „Иван Вазов” от 1998 г. Гастролира в Театър на българската армия, Общински театър „Възраждане”, Драматичен театър „Никола Вапцаров”-Благоевград, Музикален театър…

Завършва Театрален колеж „Любен Гройс” през 1994 г., като от тогава до 2005 г. е асистент по Актьорско майсторство. Снима се в български и чужди филмови продукции, озвучава телевизионни филми и реклами.

Номинации:

За наградата „Дионисий“ `95 – за главна женска роля в спектакъла „Майстори“ (ролята на Милкана).

За наградата на Съюза на артистите в България – за главна женска роля в „Михал Мишкоед“ – 1998 (ролята на Софрона).

За наградата „Аскеер“ `98 – в раздел „Изгряваща звезда“ за същата роля – Общински театър „Възраждане“.

 

Как се става известен в света на киното и театъра?

Хм. Сложен въпрос. Бих искала да отговоря, че с много труд, любов и талант…, но не винаги е така. Трябва често да си стратег, за да можеш да пласираш и продадеш моженето си. За съжаление в България няма пазар за това и каквото и да мислиш, няма как да е по-интересно за по-голямата част от нацията ( за съжаление) от чалгата и отдел “забава”, към който често причисляват и изкуството. Скоро казах в едно интервю, че не искам да съм пpосто оборотна, а да съм класна. За мен e по-важно да се провокирам и поемам предизвикателсвото да се надскачам в работата отколкото да слугувам на “медийната известност” заради самата нея. Въпреки че за да те “следва” и “иска” публиката трябва да имаш какво да кажеш, което НЕ Е свързано с това да се показваш по телевизията. Свидетели сме на не една и две доста глуповати появи. Има хора, които не могат да кажат две смсилени думи по повод работата си…, но иначе са “звезди”. Това не го разбирам. Това за мен е “печална известност”. Да си медиен – това НЕ те прави ДОБЪР актьор. Доста често  има тотално разминаване в това, което се “пласира” и неговите стойности в дейстителност. И това е от размиването на ценностите в обществото ни и липсата на какъвто и да е критерий. Освен това изкуството е субективно.

Константна ли е известността или трябва непрекъснато да бъде поддържана?

Трябва да бъде поддържана, но с това да има какво още да кажеш… И с мярка. За всичко е важна мярката. Рано или късно се стига до това заключение.;)

Достатъчно ли е за един актьор да бъде талантлив, за да получава роли и да стига до публиката си? Или е нужно още нещо?

Преди всичко трябва да му се доверят – в случая режисьорите. Макар че от опита си мога да кажа, че доста хора робуват на клишета и “амплоа”. Ползват ги за това, кoетo могат по “дефолт”… Рядко някой рискува да извади от теб нещо ново. А това е най-сладко за актьора. Именно разнообразието в работата му и новите предизвикателства, среди, хора, образи….

Необходима ли е маркетингова стратегия в изкуството?

До голяма степен, разбира се. Няма нещо, което да стои само за себе си някъде  в ъгъла. Но според мен не трябва да се слугува на публиката, а трябва да се намира баланса с това тя да бъде култивирана във вкуса си. Има различни изкуства, различни типове кино, театър, литература… За всекиго по нещо. Трябва да има алтернатива. Човек избира сам това, което е в неговата кръвна група. В този ред на мисли, изкуството се прави за хората, но не служи на народа само, за да го “развлича”, то не е забава, а духовен катарзис, който трябва да те обогати. Най-успешните режисьори са тези, които имат в себе си усет за това как да поднесат един текст, така че той да не загуби от тежестта и мъдростта си, и да има съвременен облик. Да кореспондира с хората тук и сега. Това са стъпки към стигането на текста до все повече хора, защото с времето ги възпитава. ;)

Слагаш ли знак за равно между успех и талант?

Срещат се такива случаи. Но има и други. И при едните, и при другите обаче винаги има труд. Късметът играе много важна роля. Да си на точното място с точните хора за точния повод… Нещо такова. Но има нещо сигурно и то е, че ако не спираш да работиш, се развиваш, а това за един актьор е доста по-голямо богатство от появата му/й на страниците на жълт вестник или разпознаваемостта му/й в магазина…;)

Какво е отношението ти към електронните книги? Смяташ ли, че ще изместят книжното тяло?

О, такава прелест има в хартията… Любимият ми “мирис”… на книжарница… :) усещаш целия свят с неговата мъдрост и лудост… В същото време съхранението на всичко това е много по-възможно като обем и памет  в електронен вариант, макар и там да има “DELETE”. ;) Но смятам че прелестта на книгата няма да изчезне.  Заради досега до страниците, мириса на мастило… или на старите пожълтели листа, препрочитани отново и отново… Заради способността на човек да помни сетивно, книгата няма да изчезне. Така мисля.

Какво би пожелала на „Перо от пеликан”?

Да бъде предизвикателство за читателя И зрителя. В днешно време са нужни много повече интензивност и стратегия, за да покажеш един продукт. Медийният век, в които живеем, предлага много провокативност в тази посока. Трябва да си винаги “on”- в крак с нея, за да си успешно продаваем или – по човешки казано – да стигаш до публика… Естествено, ако има какво смислено да й кажеш.

 

 

Ричард Кърн: Понякога успехът обърква таланта

July 12, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Интервю на Ирина Папанчева с Ричард Кърн

Ричърд Кърн е американски фотограф и режисьор, който през 80-те участва активно в нюйоркската ъндърграунд сцена с експериментални филми и еротични фотографии. Редовен сътрудник е на списанията Vice и Purple и има 11 публикувани книги. Филмите и фотографиите му са били показвани в MOMA, Whitney Museum и в повече от 30 индивидуални изложби по света. Кърн живее и твори в Ню Йорк.  Изложбата му „Някои известни хора” гостува във Vivacom Art Hall, София, до 22 юли.

Направил си брилятна кариера като артист. Стремеше ли се към славата, когато започна да твориш и правил ли си специални усилия, за да я постигнеш или дойде неочаквано?

Наистина не съм търсил славата, но мисля, че всеки артист се стреми към някакво приемане и възхищение. Просто се забавлявах с филмите, които правех, и хората ги харесаха.

Съвременният артист има ли нужда от маркетинг, за да стигне до публиката си или талантът е достатъчен?

Не мога да кажа това, но поговорката „сметаната винаги излиза над повърхността” е вярна. Има начини да привлечеш внимание, но трябва да продължаваш и никога да не спираш. 

Има ли знак за равно между успех и талант?

НЕ.  Но мисля, че понякога успехът обърква таланта. Моите мнения, между другото, са безполезни.

Какво е отношението Ви към електронните книги? Мислите ли, че ще заменят книжното тяло?

Обичам електронни книги. Имам четец, който толкова обичам!!! Вече няма книги, които да заемат място в къщата ми.

Съмнявам се, че ще изместят книгите на хартия, но кой знае какво ще се случи.

Весела Калъчева: Талантът е необходимо, но недостатъчно условие

July 2, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Интервю на Ирина Папанчева с Весела Калъчева

Весела Калъчeва е Изпълнителен директор на Българската асоциация по информационни технологии /БАИТ/. Инженер е по комуникации с магистърска степен от Техническия университет, София.  Бакалавър е по Public Relations и Магистър по Управление на масовите комуникации от Нов български университет. Има 17 години професионален опит в областта на публичните и корпоративни комуникации, специални събития, обучения, връзки с медиите. PR консултант е по проекти на ФАР, UNDP и Институт „Отворено общество”. Сертифициран треньор е за обучения в социални умения за възрастни от Европейския мениджмънт център. Гост – лектор е по „Събитиен мениджмънт” в M3 College и в Магистърската програма по PR на УНСС. Член е на Българското дружество за връзки с обществеността и е учредител на Българо-холандския бизнес клуб и Центъра за социални стратегии и инициативи.

Кое е първото нещо, което привлича вниманието ти в една книга?

Зависи, може да е авторът или самото заглавие. Определено заради даден автори бих си купила и прочела книга. Заглавията имат своя символика и значение за авторите и читателите ги разбират най-често след като са прочели книгата. Прави ми впечатление, че често в анотациите към книгите, се извеждат определени тези от творбата, които се оказва в последствие, че не са основната идея на книгата.

Смяташ ли, че добрият PR може да продаде и да направи успешна всяка творба?

Добрият PR може да помогне, но ако творбата не е качествена, колкото и да е добър PR-ът, ще има само временен ефект. За съжаление, заради политическия PR, този вид комуникация стана мръсна дума и се приема с идеята, че е манипулация, която представя нещата в недействителната им светлина. Всъщност, основната задача на PR-а е да изгради двупосочна устойчива комуникация между участниците, с цел изграждане на доверие и взаимно разбиране. Разбира се, комбинацията между добра творба и добър PR ще бъде успешна като краен резултат, както за автора, така и за читателите.

Достатъчно ли е за един писател днес да бъде талантлив, за да стигне до читателите си? Или е нужно още нещо?

Талантът е необходимо, но недостатъчно условие. За да стигне до читателите, продуктът на този талант се нуждае от маркетингова стратегия. Затова издаването на книги е цяла индустрия и талантът се нуждае от подкрепата й. Свидетели сме обаче, как индустрията не винаги разпознава веднага таланта и не инвестира в него. Но рано или късно той пробива, защото е носител на друг тип енергия и заряд.

Кой подход е по-интересен и привлекателен според теб – на публично налагане на личността на писателя и полуляризиране на творбите му/й или на пълно отсъствие от публичното пространство, оставяйки текстовете сами да говорят за себе си? 

Възможно ли е да се отдели личността на писателя от неговите текстове?! Според мен, те са отражение на неговата чувствителност и светоглед. Често текстовете са изстрадани и са продукт на дълбоки духовни и интелектуални търсения, вътрешен катарзис, понякога са и вид терапия за автора. Начинът, по който е структурирано дадено изречение и използването на думите, дават доста ясна представа за личността на писателя. Всъщност, психолингвистиката се занимава точно с това – показва как думите, освен информационно значение, имат и психологическо въздействие. Имено заради това като четем даден текст, без изобщо да познаваме автора и без значение каква е фабулата, можем доста точно да си създадем представа за автора.

Какво е отношението ти към електронните книги? Смяташ ли, че ще изместят книжното тяло?

Дошъл ли е краят на Гутенберговата епоха?! Убедена съм, книгата ще си остане, просто носителят се променя заедно с новите поколения потребители. В това, че става електронна няма нищо страшно. От гледна точка на зелените технологии, помислете си само колко дървета ще бъдат спасени при масовото преминаване към електронните книги. В същото време новите технологии толкова бързо се развиват и напредват, че предлаганите електронни четци не са опасни за здравето на човека.

Да не забравяме обаче, че „The medium is the message”, като ясно го формулира през 1967 г. бащата на съвременния PR Маршал Маклуън. Въпреки, че през тази далечна година не е имало интернет и високите технологии не са били това, което са днес, изводът продължава да важи с пълна сила и в наши дни.

Новите технологии промениха драстично съобщеното. Днес то се състои от текст, снимка и видео. Изискванията към текста също се промениха – той стана по-кратък или използва кратки и стегнати изречения, казва и разказва това, което снимката и видеото не показват, иначе би се получила смислова тавтология. Днешният читател/потребител разполага с все по-малко време за четене на дълги текстове. Поколенията, израснали с със стилистиката на рекламния и музикален клип, където една история се разказва за 30 сек. или 3 минути, не би прочело  изречение, дълго половин страница. Това не означава, че днес хората по-малко четат, просто сменят носителя на текста и очакват от него да отговаря на изкисванията на съвременните комуникации.

Смятам, че електронните формати ще изместят постепенно хартиените вестник и книга,  заедно с поколението, което си отива по естествен начин.

Какво би пожелала на „Перо от пеликан”?

Да стигне бързо и лесно до своите читатели, защото обхватни от социалната невроза на днешния ден, те имат нужда от позитивизма, хуманността и светлината на посланието, заложени в текста.

 

Александър Мануилов: Oтношението е което отграничава продукта от литературата

June 26, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Интервю на Ирина Папанчева с Александър Мануилов

Alexander Manuilov

Александър Мануилов е сценарист, драматург, писател и журналист от София. Първата му книга получава националната награда на писателската гилдия в България за най-добър литературен дебют през 2004 г. Втората му книга излиза в Берлин през 2008 г. (LANGUAGE IDEAS. On the Nature of the Linguistic Sign in Course in General Linguistics of Ferdinand de Saussure.)

Драматург на пиеси и пърформънси, които са се появявали на сцени в София, Варна, Прага и Балтимор, САЩ. Автор на филма „Кой е този град?” (продуцент: Агитпроп, Мартичка Божилова; режисьор Мария Аверина). Преводач за програмата „BEST BRITISH THEATRE BROADCAST ABROAD” на Royal National Theatre, London.

Един от организаторите на Първия фестивал на свободния театър в България, 2011 г.

Драматург на танцовия спектакъл „Одисей и сенките”, НАТФИЗ (2012 г.) Работил за Reuters и BusinessWeek.

От началото на 2012 г. се отказва от традиционния път в публикуването на литература и предоставя творбите си на електронната си страница: manuiloff.com.

Кое те накара да напишеш своето Manifesto за литературата? И да публикуваш текстовете си онлайн със свободен достъп?

Като че ли всичките причини съм обяснил в самото Manifesto. Повечето засягат статуквото и системата, в която живеем.

Има една, която май не съм споделял по-отчетливо. Тя е от личен характер. Дълго време трупах текстове, които не публикувах никъде. Стояха си в тетрадки, по разпиляни тук-там листа, в компютъра ми… Усещах, че работата ми свършва с написването на текста. Не ми се занимаваше с това да ги предлагам някъде, да ги чета пред публика или по какъвто и да е начин да ги обговарям.

В един дълъг зимен следобед, преди миналата Коледа, чудесният познавач на литературата ни Мария Липискова ме убеди, че се отнасям безотговорно към собствените си творби. И ето – избрах варианта със сайта, защото, освен другите предимства, той ми краде най-малко от миговете за писане.

Кое прави литературата продукт? 

Отношението. Когато текстът е написан за пари или слава. Не казвам, че добрата литература не може и не трябва да носи пари или слава на автора си. Но това става покрай другото, не е това основното, не е това причината. Има обаче и доста текстове, които не биха имали никаква друга причина да са написани, освен парите. Вече сме свидетели на интересно явление: „конкурсни автори” – виждат, че има конкурс с парична награда, сядат и пишат, с идея да вземат наградата; без дълбоката вътрешна мотивация, която е необходима, за да се получи един добър текст. Някои автори пък действително не пишат толкова за пари, колкото копнеят по слава. Но така или иначе причината за писането им отново не е вътре в самото писане, а извън него.  Слава Богу – има и добри, талантливи и устойчиви на външни влияния писатели у нас, със здравословно отношение към себе си, произведенията си, писателското си его, живота и другите.

За това казвам – отношението е което отграничава продукта от литературата. И това не е абстракция – разликата в крайна сметка е винаги очевидна за изкушения читател.

Казваш, че не можеш да разбереш защо творците да се стремят към известност. Но нима известността не помага да стигнем до повече читатели и да споделим сътвореното от нас с тях? Приемаш ли известността като средство, а не като самоцел?

Точно това е: не мога да разбера защо творците да се стремят към известност. Не съм казал, че не мога да разбера как функционира известността. Единственото, към което според мен един писател има смисъл да се стреми, е да живее по-добре и да пише по-добре. Истинската известност е извън негов контрол. С непрекъснати появи по телевизията, например, можеш да станеш известен тук, сега, за момента, за малко. Нищо повече. Литературната история помни хиляди примери за писатели-еднодневки: автори, които за известен период от време явно са успели да вдигнат шум и в очите на съвремениците си са изглеждали много успешни. Какво се получава след 100 години обаче: дори литературните критици не могат да си спомнят техните имена.

Обратно: Емили Дикинсън да речем никога не е направила никакво усилие да популяризира стиховете си. Публикувани са след смъртта й. Но произведенията й са по-известни и по-четени от тези на всички български писатели от последните 20 години взети заедно и умножени по 20. Защо?  Как става така?

Затова съм убеден, че, ако един писател наистина си стои на мястото и е достатъчно добър и адекватен – читателите ще го намерят. Но е смешно и жалко той непрекъснато да им се навира в носа по телевезия, радио, вестници и какви ли не вечеринки и събития, вместо да използва времето си по по-творчески начин. Като изразходва енергията си да крещи „вижте ме!” писателят всъщност показва, че за него известността тук и сега, веднага! е по-важна от качеството на творбите му.

Всъщност – размишлявам на глас. Мога да говоря само за себе си, другите по-добре знаят какво да правят с живота си. Просто искам да напомня, че (временната) известност може да бъде доста опасно нещо. Ако дойде прекалено рано, или – ако дойде незаслужено – може да бъде разрушителна за твореца.

Твърдиш, че популярността и качеството за теб винаги са били различни категории. Означава ли това, че популярно също винаги е еквивалент на ниско качество?

Не. Не задължително, просто са различни. Има много силни и същевременно популярни произведения. Има и такива, които са само популярни. Ние обаче живеем във време, когато е достатъчно да се появиш в „Big Brother”, за да станеш известен. Без да си направил нищо смислено за обществото. Но това е известност в краткосрочен план. В по-дългосрочна перспектива все пак историята помни онези, които са създали стойности. А не хора, създали само шум. Лошото е, че този страничен шум често замъглява сетивата ни за качество.

Ще дам пример с един действително известен творец – Пикасо.

Колко хора по света могат да разграничат истински гениалните му работи от слабата продукция, която той е създал в изобилие? Трудно, а? Трудно, заради шума.

Сега публиката отива в галериите и музеите – гледа да речем не съвсем добра работа на Пикасо, знае че Пикасо е велик, и се чуди защо нищо не разбира и къде ли е грешката.

В случая грешките са на много нива, но включително и във факта, че дори един гениален творец може да се превърне в търговец. Накарал е хората да почнат да гледат подписа под картината, а не самата картина. Отблъснал е много хора от модерното изкуство, които са си казали: „Това не е за мен”. И тук също – до известна степен става въпрос за копнеж по известност и много пари.

Ако издател се обърне към теб с предложение да издаде твоя книга, ще откликнеш ли? Как би предотвратил превръщането на текстовете ти в продукт тогава?

Със сигурност бих отказал. В момента действиетлно имам материал за сборник с разкази, стихосбирка и томче със събрани пиеси. Но само за първите два месеца, откакто пуснах сайта си, повече от 1000 човека са станали мои читатели. Някои от тях решиха да се отплатят за възможността безплатно да четат работите ми и изпратиха пари – кой колко реши. В момента в България няма издателство, което да осигури повече от 1000 бройки за първо издание на книга с разкази или поезия (за пиеси изобщо да не говорим), нито пък ще отпусне по-голям хонорар на автора, отколкото моите читатели вече решиха да дадат. Издателството няма да може да гарантира също и, че тези повече от 1000 бройки ще бъдат продадени за два месеца.

А пък сайтът ми прави всичко това. Плюс, че лесно стига до онези, които не живеят в България, и не могат да дойдат на крака в книжарница в София. Освен това, той дава възможност на хора, които нямат средства да си купуват книги – да ме четат. А и още една голяма привилегия е, че когато читателите решават да помогнат със средства, те всъщност извършват акт на благодетелство. Помагат директно на мен, като човек и автор. Не купуват продукт и не наливат пари в неясни разпространителски структури. Защо ми е тогава да избера далеч по-лошия вариант с издателството? Който държи да ме чете на хартия, може да изпринтира, каквото реши. Ще му излезе далеч по-евтино, отколкото, ако трябваше да си го купи в книжарница. Вярно е: това няма да е хубавото книжно тяло с добре оформените корици. Но ако искаш да постигнеш нещо ново, трябва да си готов да жертваш нещо старо. И това е позиция. Когато читателите ми държат в ръцете си листовете с разпечатани мои неща, те знаят, че тук не просто липсва корица, а напротив – има концепция.

Така че има начин литературата да не бъде продукт. Пишеш, заради това, че трябва да пишеш, по никаква друга причина. Даваш на хората. Не ги лъжеш. И те връщат жеста, когато и както решат. Не сме толкова лоши. Не сме толкова неблагодарни. Обичаме да си помагаме. Добрият жест предизвиква добър жест – ако не веднага – после: просто така функционира Вселената, според мен. И всичко това може да съществува чудесно извън системата на сегашната корпоративна логика, която иначе може лесно и невидимо да убие всеки талант.

Би ли работил с литературен агент/маркетингов професионалист за лансирането и разпространието на творбите ти?

По отношение на българската литература не зная у нас да има такива. Но, ако има, и той или тя иска да работи с мен, тогава ще трябва да споделяме едни и същи принципи. А това означава, че ще ни се наложи да вдъхнем нов смисъл в понятието „литературен агент/маркетингов професионалист”. Трудна работа.

Какво би пожелал на „Перо от пеликан”?

Късмет. Упорство. Свобода.

 

Цялото Manifesto и творбите на Александър Мануилов можете да прочетете на manuiloff.com

 

 

 

Калин Терзийски: Успехът идва при тия, които го подготвят

June 22, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Интервю на Ирина Папанчева с Калин Терзийски

Калин Терзийски е роден на 22.03.1970 г. в София. Завършва средното си образование в Националната природоматематическа гимназия (НПМГ) и по-късно медицина във Висшия медицински институт – София. През първите четири години след дипломирането си практикува като психиатър в психиатрична болница „Свети Иван Рилски”. През 2000 година напуска работата си като лекар и се отдава изцяло на писането. Работи като сценарист в телевизии и радиа. В периода 1998-2005 г. издава цяла серия от разкази и авангардни текстове за алтернативни списания. През 2006 заедно с група млади писатели създава литературния клуб „Литертура Диктатура”. Романът му „Алкохол” е най-продаваната художествена книга от български автор за 2010 г. Сборникът разкази „Има ли кой да ви обича” се нарежда на трето място от всички автори – български и чуждестранни  – по продажби за 2011 г. През 2011 г. печели първата дадена на българин Европейска награда за литература. Има издадени шест сборника с разкази, три стихосбирки и два романа. В момента пише романа „Войник”.

 

Ти си един от най-популярните съвременни български писатели. Сама ли те намери популярността или ти също я провокира?

Естествено – не е сериозно да се смята, че известността е някаква рядка птица, своенравна и шарена – която каца на рамото на някого – без той да е очаквал това. Най-малкото – ако я сравняваме с птица – ти трябва да и нахвърляш доста зърна като примамка! Аз общо взето се опитвам да съм осъзнат човек, който не живее с предразсъдъци. Примерно като този, че успехът или известността идват благодарение на някакви неведоми сили, на някакъв неконтролируем късмет. Успехът идва при тия, които го подготвят. Аз съм писал толкова много, толкова упорито и толкова всеотдайно, че ако сега се откажа от всичко, което съм постигнал, но оставя написаните си неща – и започна пак – само с тях като начален капитал – пак ще постигна това, което съм постигнал. Но от друга страна – няма как човек да стане известен само с това, че е написал добри неща. Трябва – задължително – да ги представи по най-добрия начин. Трябва да е творец и актьор, и рекламист, и даже бизнесмен. И държа да отбележа – в това няма абсолютно нищо пошло или унизително!

Достатъчно ли е за един писател днес да бъде талантлив, за да стигне до читателите си? Или е нужно още нещо?

Както казах в предишния си отговор – трябва задължително да е много талантлив. Най-малкото – за негово лично успокоение. Ако станеш прочут, без да си талантлив – не знам как ще спиш после през тъмните, страшни нощи – със съвестта си на другата възглавница. Но освен че трябва да е талантлив писател, творец, той трябва да е и талантлив човек – тоест – добре да се справя с житейските си роли – като актьор. Трябва да използва таланта си не само за да пише, а и да говори, да твори не само в писането си, но и в живота си. Един артист е артист във всичко. Нека си помислим за Леонардо. Той е пишел едни огромни писма до бъдещите си евентуални работодатели, в които е изтъквал всичките си умения – на инженер, организатор на празненства, леяр, свирач на лютня. И на последно място –живописец. Странно – нали? Но наистина – той не е изпитвал угризения да представя себе си по най-добрия начин. И е успявал. Почти във всичко!

Имаш ли маркетингова стратегия спрямо книгите си или ги оставяш да следват съдбата си?

И двете неща – едновременно. Тоест – имам горе долу някаква стратегия. И освен това – когато съм свършил каквото мога – успокоявам се и ги оставям да следват съдбата си. Тоест – говоря за всяка книга в медиите. Участвам в максимален брой срещи на живо с хора по всякакви места – от малки градчета до молове в София. Лично обсъждам книгите си с всеки, който желае. Говоря във фейсбук с десетки хора за всяка своя книга. Но когато съм свършил всичко това – плясвам с ръце и казвам: Свърших каквото трябваше! Сега – ходи напред и Бог да те подкрепя из пътя ти, книжко моя!

Слагаш ли знак за равно между успех и талант?

Слагам, естествено. Но като във всяко уравнение – освен талантът от тая страна на равното трябва да има и други членове. Тоест – ако А е успехът, а B е талантът, освен това трябва да има и Х и Y и Z! И се получава нещо такова А=B.X.Y.Z. И аз май казах кои са тези други членове. Те са активността, упоритостта, самоотвержеността…Чуйте каква дума само! Велика! Самоотверженост! Кой помни тая дума? Да си готов да жертваш себе си, да отвергнеш себе си и дребните си желания, слабости, удобства – за да постигнеш нещо голямо! Жан Жьоне казва: „Цената на безсмъртието е голяма. Понякога то струва целия живот!”

Какво е отношението ти към електронните книги? Смяташ ли, че ще изместят книжното тяло?

Нищо чудно и да го изместят. Не напълно обаче. Книжните книги са много хубав предмет сами по себе си и затова няма да изчезнат напълно. Но от друга страна е добре да се използват много по-малко енергоемките и много по-малко натоварващи околната среда електронни книги! Една хартиена книга – колкото и да е екологично направена – все пак е направена от материали, чиято преработка изисква разход на много енергия. Транспортът и изисква огромни количества енергия и то – енергия идваща от бензин. И така нататък. Така че – да живеят електронните книги! Нека книжните останат като някакъв странен, особено приятен лукс.

Какво би пожелал на „Перо от пеликан”?

Бих пожелал на Перо от пеликан да достигне до тия читатели, които ще станат по-щастливи благодарение на нея. Както казва Буда: „Нека всяко живо същество – малко, средно на ръст или голямо, от груба или фина материя, видимо или невидимо, родено или стремящо се към раждане – да носи щастие в сърцето си!”

 

Да поговорим за…

June 7, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Проектът “Перо от пеликан” започва с един отказ. А именно отказът на популярно издателство да публикува едноименния роман на Ирина Папанчева. Нищо впечатляващо в самия факт. Това, което впечатли Ирина бе причината за този отказ – той не бе базиран на текста, понеже текстът, както бе оповестено без свян, не е бил четен, а на ниските продажби на предходните й книги в търговската мрежа на издателството. Тази обосновка обаче не впечатли Зорница Москова, а й се стори напълно закономерна, бидейки експерт по маркетинг. Така впечатлената Ирина и невпечатлената Зорница влязоха в дискусия, която решиха да пренесат в проекта.

Тук е мястото, където ще поместваме гледните точки на български и чуждестранни писатели и поети, издатели и PR специалисти за особеностите на съвременния творец. За това дали достатъчно талант е достатъчен, за да стигне един автор до читателите си. Или авторът трябва да бъде и експерт по маркетинг и комуникации, или да има такъв до себе си, или да се обгради с цял екип, който да кове и върти колелото на известността му/й (разбирай по-добър шанс за продажби равно на следващи публикации равно на достъп до читателите равно на още продажби и пр., и пр.). Вашите гледни точки ще бъдат особено важни за разгръщането и обхватността на тази дискусия, затова, молим, споделяйте ги като коментари.

  • Facebook
  • NetworkedBlogs
  • Twitter
  • YouTube