“Вълшебното перо от пеликан” от Теодора (12 г.) и Ивелина (14 г.) Темелкови, с. Горна Малина

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 2 Comments

Вълшебното перо от пеликан

Ния, Мия и Дая били добри и неразделни приятелки. Правели всичко заедно, ходили на кино, помагали след училище в къщната работа. Още от малки били заедно. Но един ден ги застигнала трагедия. Дая се разбoляла тежко. Родителите ѝ обиколили всички болници, но не успели да намерят лек за лечението на момиченцето.

Една нощ Ния сънувала, че Дая ще оздравее само ако изпие отвара от перо от пеликан. Това перо го имало само на едно място в целия свят – в пещерата на ледената кралица. На сутрината Ния разказала на Мия съня и двете приятелки заедно се приготвили за дълго и изморително пътуване. За да намерят пещерата на ледената кралица трябвало да преминат през много премеждия. По пътя те срещнали змии, динозаври, леприкони, тролове, великани, джуджета и какви ли не зверове. Но желанието им да стигнат до пещерата колкото се може по-бързо им давало сили и те продължавали напред.

След дълги и изморителни преживявания стигнали до пещерата. Ледената кралица била единственият пазител на перото, но за да го вземат имало още едно изпитание за тях: перото било на дъното на пещерата. Кралицата ги предупредила,че който влезе в пещерата може да не се върне жив. Момичетата не се изплашили от думите на кралицата.

Започнало голямото търсене на перото. След ужасни изпитания те успели да намерят перото от пеликан. На тръгване от пещерата кралицата ги поздравила и им дала сребърна вода.

Момичетата се прибрали и дали на Дая отвара от перото от пеликан и малко сребърна вода. След няколко часа тя оздравяла напълно. Всички много се зарадвали, че Дая отново била здрава и заживели щастливо.

 

Теодора (12г.) и Ивелина (14г.) Темелкови

с. Горна Малина, обл.Софийска

“Перо от пеликан” от Никол Демирева, 12 години, гр. Бургас

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 7 Comments

Перо от пеликан

Прохладна пролет пристигна тази година в нашия край. В един от нейните слънчеви дни се разхождах по брега на кристално чистото близко езеро. Очите ми търсеха и най-малките повеи на събуждащата се природа.

Изведнъж съзрях, в едно закътано в тръстиките заливче, ято от прекрасни бели пеликани. Лицето ми се озари от красивата гледка. Птиците леко шумоляха с крилете си, гмуркаха големите си клюнове във водата, разминаваха се внимателно помежду си, плуваха ту в една, ту в  друга посока. Останах дълго унесена  с мисълта за тяхната организация и начин на живот.

Като че, мисълта ми предизвика чудо. Подухна тих ветрец. Водата в езерото заплиска в брега. Образуваха се малки вълнички. Една от тях  ми донесе снежнобяло перо. Това бе перо от пеликаните, които наблюдавах с голям интерес. Взех го и разбрах,че природата ми пращаше дар. Тя ми нашепваше за своите красоти, които гледах пред себе си, за неизследваните и тайни, за чудните птици,  за хората, които са част от нея.

Спомних си, че някъде бях чела за задружния риболов и за правилното разпределение на улова между членовете на ятото. Вятърът духаше и нежно галеше косите ми. Той бе променил пътя на пасаж риби, които попаднаха близо до пеликаните и чудото стана. Видях как птиците се събраха в кръг около рибите, за да препречат отплуването им. Двата най-големи пеликана се отправиха към средата и започнаха бързо да пълнят човките си с много риба. След като уловът приключи, те излязоха на сушата и оставиха рибата на тревата. Останалите пеликани един по един излизаха напред и взимаха по една риба. Когато рибата свърши, птиците плавно се плъзнаха по водата и се върнаха в езерото.

А аз виждах в бъдещето в един слънчев град, как хората ще създадат една такава общност като тази на приказните бели птици. Ако можем да ги разберем,те биха ни дали добър урок за това как семейството и приятелите трябва да сме единни и да се подкрепяме. А родителите на малките деца да са грижовни и готови на всичко за оцеляването им, така както майката пеликан е готова, дори с късове месо от тялото си, да храни своите пеликанчета и до последния  си дъх от своя живот да вижда макар и за последно, че рожбите и са добре.

Магическото перо от пеликана ми даде сили и с негова помощ написах тези редове. Нека те бъдат призив към децата, когато пораснат да създадат живот пълен с весели игри, разбирателство и спокойствие за техните деца. Да има мир, чиста природа, щастливи деца и разумни възрастни хора. Аз вярвам,че всички ние тайно в сърцата си желаем това.

Перото от пеликана запазих и отнесох у дома, за да ми напомня за тези прелестни птици и колко хубаво би било по цялата земя да цари пълно взаимодействие и хармония сред живите същества в природата.

Никол Ивова Демирева

години 12

град: Бургас

“Приключението на Марти и майка му” от Ева Тарълова, 10 години, гр. София

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Приключението на Марти и майка му

Майката на Марти, която се казваше Таня реши заедно със сина си да отидат на излет в планината, а той да запише като разказ преживяното.

Двамата тръгнаха към планината Витоша с надеждата  да покорят Черни връх. Времето беше хубаво в началото на пътя, Марти беше много щастлив и доволен. Скачаше, играеше и береше горски ягоди и малини.

Той и майка му Таня огладняха, когато бяха в началото на пътя и затова седнаха в една борова гора където похапнаха, но докато се усетят вече бяха изяли всичко.  После продължиха по указаната камениста пътечка.

Вървяха, вървяха, докато не видяха малка хижа насред планината. Бяха много гладни и затова се спряха, но в хижата имаше само кроасани и вафли. Купиха, колкото да не огладнеят, но преди това попитаха хижаря дали може да завали, защото небето беше мрачно. Той им каза, че няма да вали и че може да тръгват. Послушаха го. На върха имаше много гъста мъгла и когато стигнаха започна леко да ръми. Направиха си снимки и лека-полека започнаха да слизат. Изведнъж заваля много силен дъжд и започнаха да падат светкавици. Майката и Мартин не знаеха какво да направят защото нямаха никаква екипировка и затова започнаха бързо да слизат към хижата. Почукаха на вратата, но никой не им отвори. Премръзнали и много изморени от седем часовия поход влязоха в хижата през прозореца. Вътре нямаше никой. Те се стоплиха и нахраниха, а когато спря дъжда продължихa пътя си. Бързо се спусна нощта и двамата останаха сами в планината. Чуваха звуците на бухалите. Когато стигнаха светлинките на близкото село майката и Марти се прегърнаха силно.

Веднага след приключението Мартин написа разказ за преживяното и получи отлична оценка.

 

Ева Тарълова

години: 10

град: София

“Перо от пеликан” от Глория Добрева, 16 години, гр. Велико Търново

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

            „Перо от пеликан“. Какво е то за мен? Нещо шантаво. Нещо различно. Нещо уникално, различно от всичко друго. Точно както пеликанът е уникална птица, перото му също символизира странното, оригиналното.

Значи ли това, че перото е нещо лошо? Все пак малко хора биха сметнали пеликана за красива птица, да не говорим за сладкопойна. А какво повече можем да очакваме от една птица?

Всички помнят папагалите не толкова заради красивите им шарки, колкото заради говора им. Колибритата са известни не заради перата си, а заради размера си и скоростта, с която махат с крила. А кой изобщо знае за многоцветната овесарка? Тя е една прекрасна птица, която изглежда като нарисувана, но е просто това – в нея няма нищо друго, което да е специално, и затова никой не знае за нея. Та все пак е напълно нормално една птица да е красива – повечето птици са красиви. Да, помним пауна като „най-красивата птица“, но всички други красиви птици? За нас те просто се сливат, защото не са нищо специално. А пеликанът? Пеликанът е различен. Веднага щом чуем името му си представяме онази птица, глътнала риба.

Но за пеликана сигурно не е особено важно дали го помним или как. За него има нещо много по-важно – оцеляването. Да, другите птици може да са по-красиви, но за един пеликан няма по-красиви птици от пеликаните. А клюнът му му помага да хваща храна по-лесно и да оцелее по-дълго.

За мен перото от пеликана е същото като птицата, от която е взето – нещо, което на пръв поглед може да е невзрачно, но всъщност е различно и полезно.

И за какво може да е полезно? За много неща, от гъделичкане, до чистене и украса. Но има едно нещо, което според мен е най-важно и за което ще говоря тук – с него можеш да пишеш. Никога не съм писала с перо и затова не мога да кажа дали е различно от писането с химикал или молив, но пък някога не е имало друг начин да запишеш мислите си. Да, може би не са използвали перо точно от пеликан, но всеки пише различно и може би някой се е вдъхновявал точно от тази птица. Кой знае, може би някоя книга, разкривайки ни света такъв, какъвто е бил тогава, е била написана точно с перо от пеликан? Може би точно то е вдъхновило някой писател да напише произведение, което и до днес наричаме „класика“. Или пък всичко това не се е случило, а ще се случи – въпреки че има химикали, моливи и компютри, все още има хора, които пишат по „старомоден“ начин… Може би пеликанът ще мотивира някой бъдещ гений? Кой знае.

Но едно е сигурно – каквото и да мислим за него, каквито и надежди да му възлагаме, пеликанът ще продължи да е уникална, различна птица, която ни показва, че да си различен може да е страхотно.

Глория Добрева

години: 16 години

град: Велико Търново

“Перо от пеликан” от Виктория Тернева, 10 години, гр. Поморие

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

Перото от пеликан било много рядко, но много красиво. То било бяло. Всички хора го искали заради парите и магическите му свойства. Те го търсели, но на празно, То било в един от авторите, които измислили най-хубавите детски книги, Петър Патришков, който бил на 73 години.Той имал зелени очи, гола глава, остър нос и дълги пръсти.

Когато бил млад, една сутрин се събудил и държал перото. Петър се изненадал, че държи перо от пеликан, но разбрал, че то иска да бъде негов стопанин. Където и да отидел, носел перото и не искал да го дава за пари.  Даже на никой не бил споменал, че е при него.

Една сутрин когато Петър Патришков се събудил и си помислил, че е прекалено стар и решил да намери подходящ човек на когото да даде перото. Когато се сетил за това му станало мъчно. Той едвам, едвам варвял, търсил новия собственик на перото.

- Имате ли дете, което обича да чете и да пише? – изморено питал учителите от различните училища.

- Не, нямаме деца, които обичат двете неща. – отговаряли те.

Останало едно училище. Бил изморен  изтощен, но продължил. Петър Патрашков стигнал на стаята на 2а и попитал тяхната учителка.

- Имате ли  дете което обича  да чете и да пише ?- попитал задъхано.

- Да имаме. – отговорила спокойно тя.

Петър Петрашков въздъхнах с облекчение, че е намерил човек, а перото било нетърпеливо да се запознае с детето.

- Лени е човекът. – казала тя

- Може ли да го повикате? – попитал госпожата .

- Да. Лени, ела!. – обърнала се към момчето.

Лени бил на 8 години с кафява коса, сини очи, нисък и набит. Носел обикновени дънки и червена тениска. Той станал  и отищъл до госпожата. Перото усетило енергията на момчето и започнало бързо на пише на един лист в джоба на Петър. Възрастният човек усетил това и изкарал листта от джоба си. Там пишело ,,Това момче ми харесва’’.

- Извинете ме трябва да тръгвам. Довиждане,  деца. – Петър отворил вратата и усмихнато си тръгнал.

Петър чакал часовете да свършат и да излезе Лени. Перото тъгувало, че трябва да се раздели със стария си приятел. Лени излязъл.

- Здравей, Лени. – поздравил мило Петър.

- Здравейте. Помня ви. Вие бяхте при госпожа Попова. – отвърна момчето.

- Може ли да те изпратя до вкъщи ? – попитал  възрастният човек.

- Мама ми каза да не общувам с непознати. Може да попадна на някой лош. – отговорило момчето.

- Жалко. Исках да ти разкажа нещо. – натъжил се Петър.

- Може да повървим малко. – отвърнало предпазливо детето.

Вървяли, вървяли и си говорели за книги. Петър му разказвал за своите книги. Лени слушал с интерес.

- Лени трябва да ти каза нещо, но тихо. Истинската причина, за която  дойдох. – прошепнал Петър.

- Какво има? – попитало детето.

- Чувал ли си за перото от пеликан? – отговорил с въпрос мъжът.

- Не съм много запознат. Чел съм малко. – отвърнало момчето.

- Перото е  при мен. – казал бавно

- Перото е в теб! – извикал Лени.

- Тихо момче. Това е тайна. Никой не трябва да знае. – уплашил се възрастният човек.

- Защо да е тайна и никой не трябва да знае? – попитал заинтересовано Лени.

- Защото хората искат перото заради парите и магическите му свойства. – обяснил Петър.

- Защо ми го казваш? – попитало момчето.

- Защото ще е твое. Аз вече съм стар,а това перо трябва да го дам на някой друг.-  отговорил.

- Може ли да ми разкаже повече са перото? – поинтересувал се Лени.

- С перото изразяваш себе си. Нещата, които чувстваш, то ги изписва по изящен начин. – обяснил Петър.

- Значи перото пише вместо теб ? попитало детето.

- Не. Ти пишеш, но все едно не го правиш. Когато пишеш с перото от пеликан, ти се чувстваш спокойно. То има чувства и мисли. – добавил Петър.

- Това перо наистина е ценно и странно. – казал Лени.

- Моля те, да се грижиш добре за него. – заръчал възрастният.

- Идвай ми на гости, за да виждаш перото. – казал с усмивка Лени.

Петър се зарадвал, че ще вижда перото от пеликан. И така 73 годишният господин доволно се прибрал вкъщи. Надявал се Лени да се грижи за перото. То било много ценно. С него човек изказвал неща,  които не можел да изрази.

Лени пораснал. Имал семейство. Когато остарял предал перото на своят внук.  В неговата фамилия това перо се предавало от поколение на поколение и било символ на искреността и чувствата.

Виктория Тернева

10 години

Поморие

“Перо от пеликан” от Преслава Василева, 12 години, гр. Севлиево

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

„Светът е черно-бял

Отличава се само едно перо от пеликан

Тя ще ни спаси

От вечните беди

Аз съм Изабела, но ме наричат Бела. Това лято ходих на почивка с нашите в Несебър и макар, че ходим всяка година, аз никога няма да забравя точно това. Ето как започна всичко:

Бях легнала на плажа. Златният пясък изгаряше тялото ми, слънцето озаряваше светлата ми кожа. Макар че бях със затворени очи, сякаш виждах как спокойното море е обсипано с шарени пояси и щастливи лица. Всичко бе прекрасно, вълшебно. Опиянена от атмосферата усетих как нещо ме гъделичка, отворих очи и видях едно перо от пеликан върху тялото си. “Колко е красиво.”- помислих си аз. Гледах перото, а слънцето ме огряваше- усетих как се унасям. Не след дълго вече бях заспала. Щом отворих очи, явно сънувах защото видях не плажа,  а празна стая. Огледах се за нещо познато и открих  перото от пеликан, взех го. В този миг видях как красива жена с дълги кафяви коси и тюркоазено сини очи се приближава към мен. Тя погледна перото, усмихна се и заговори с нежен глас:

- Здравей Бела, явно си харесала перото, което ти изпратих аз. – красивата дама не откъсваше поглед от мен.

- От къде знаеш името ми?  Коя си ти? – объркано попитах аз. – Това е сън нали?

- Не, не сънуваш Бела, позволи ми да ти обясня. Аз съм фея, на всеки петнадесет години избирам по едно дете, което да носи ключ към една друга страна.

- Но ключът не е в мен. -  феята ме погледна и се усмихна.

- Напротив. Перото от пеликан е ключът, който ти трябва.-тя взе перото от ръката ми размаха го с въртеливи движения, сетне ми го подаде и се отмести в страни.

-  Какво трябва да направя?- изведнъж се почувствах спокойна, готова за едно ново приключение.

- В края на коридора има стена – тупни три пъти по стената с перото. После намери цар Пеликан – той ще ти даде това, от което се нуждаеш.-Тя кимна сякаш се покланяше.- Но, Бела запомни: Внимавай какво си пожелаваш!- тя направи знак да тръгвам и се изпари.

Вървях по коридора, нямаше нито врати, нито прозорци-пода бе толкова бял, че можеше да видиш отражението си в него. Вдигнах поглед в очакване да видя стената-и тя беше точно пред очите ми. Вдигнах перото тупнах три пъти и тухлите в стената се размърдаха, като войници, които маршируват. Оформи се пътека. Дъха ми секна за секунда, бях като поразена от мълния пред красотата на ново-разкрилия се свят. Всичко беше магическо, неземно – това бе свят на птици. Видях същества, за които светът дори не подозира. Почувствах се свободна, до такава степен че дори забравих каква е моята задача – да намеря цар Пеликан. Тръгнах бавно, за да разгледам тази красота. Наслаждавах се на цветята с неописуеми багри, на дърветата свели клони сякаш ме наблюдават. По пътя си видях феникс прелитащ над синините, оставящ след себе си огнени отпечатъци в небесната шир.

Не след дълго зърнах двореца на цар Пеликан. Гърдите ми се изпълниха с някакво чувство – радост, нетърпеливост, думите не стигаха, за да опишат радостта ми. Затичах се. Кой да предположи, че ще вляза толкова лесно в двореца – явно ме очакваха. Цар Пеликан бе седнал на трон от пух, обгърнат от светлина, до него бяха застанали два бели като сняг лебеда, а над него нежно летеше малко славейче, което чуруликаше весело. Царят ме погледна и протегна едното си крило:

- Здравей, Бела. Радвам се да видя нашата избраница.- Пеликанът заговори с човешки глас.-Харесва ли ти нашия свят?

- Не съм виждала по- красиво място от това.-усмихнах се аз-Ще ми се повече хора да го видят.

- По-добре не, сигурен съм ,че ще има хора, които ще се възползват от красотата на този свят. – Пеликанът поклати глада.

- Прав сте.- сведох поглед. – Би било ужасно, ако някой се опита да го унищожи.

- Точно затова ти си тук, за да предотвратиш това.-той кимна и после каза:-какво искаш в замяна?

- Спомен. Искам да помня вечно това неземно място.-бях решена, че не искам нищо друго.

- Добър избор. – цар Пеликан се усмихна, сякаш бях спасила негови я свят. – Затвори очите си и брой до три, после ги отвори.

Затворих очи, усетих лек бриз. Поех дълбоко дъх и започнах да броя- Едно. Две. Три!

Отворих очи и се бях озовала отново на плажа. Майка ми се зададе, в едната си ръка носеше сладолед, а в другата някакъв тефтер.

- Бела, заспала си на плажа. Ето, нося ти лимонов сладолед да се разхладиш!-тя ми го подаде.

- Лимонов, любимият ми. Благодаря мамо! – казах аз, все още не знаех сънувах ли или беше истина.

- Намерих този тефтер до теб. – тя ми го показа.- Написала си невероятен стих!

- Благодаря. – вече знаех, че не е само сън, това бе моят спомен.

Щом майка ми отмина аз отворих тефтера и зачетох. Това, което прочетох не бе просто стих, а история за Фея , Цар и перо от Пеликан.

Преслава Василева

години: 12

град: Севлиево

 

“Перо от пеликан” от Габриела Петрова, 17 години, гр. Русе

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

Гореща и досадна юлска сутрин. Това си помисли Васил, когато стана сутринта. Лениво погледна през прозореца. Голям и скучен сив град. Всеки  ден беше еднообразен. Събужда се рано, закусва с жена си и сина си и отпътува към службата. Дребната му чиновническа длъжност го изнервяше в миналото, но сега бе станал равнодушен към всичко.

Още с пристигането си на работа се отчая. Денят едва бе започнал, а на малкото му, олющено през годините бюро, имаше купища документи. Колегата му отново беше в отпуск. Животът е ужасен, помисли си Васил. Докато началниците му бяха на почивка в някой курорт, а колегата му си почиваше на някоя евтина станция, той беше заклещен в грозни, сив град  и не можеше да избяга. Тези мисли го ядосаха. Дори и да има отпуск, къде би отишъл. На море, на планина? Те са за богатите, мислеше си той. На село? Ето какво ненавиждаше повече от всичко-селото, в което се беше родил. Не беше ходил там няколко години. Баща му живееше сам и му изпращаше телеграми всеки месец, на които Васил отговаряше студено и безразлично. Молбите и тревогите на баща му го отегчаваха. Старият винаги искаше да го види, а Васил отговаряше, че няма пари. Баща му започваше да го моли още по-настойчиво, наричаше го скъперник, високомерен, а след това все по-безсилно го умоляваше. Васил си представяше пронизващите сини очи на баща си. Страхуваше се от тях. Винаги го караха да се чувства виновен за нещо…

Часът беше 10:00, когато телефонът позвъни.

-          Васил Людмилов?

-          На телефона.

-          Обажда се Светлин. Не ме познавате, но сме съседи в Сребърна. Съжалявам, но телефонирам, за да ви съобщя скръбна вест. Вашият многоуважаван и добър баща почина тази сутрин…

-          Това истина ли е?

-          Да… Има плик, адресиран до вас и завещание.

Васил се подразни. Старият винаги е бил досаден. Почувства облекчение. Е поне е  оставил завещание, помисли си. А сега какво?! Неплатен отпуск, разходи по пътища, ще вземат от заплатата… Винаги избира най-неподходящия момент, помисли си за баща си.

-          Ще уредя всичко, благодаря за обаждането. –  каза Васил отегчено и затвори телефона.

***

Когато пристигна на село и церемонията премина, Васил реши да поостане за ден в тази дупка. Беше изморен от плачовете на жена си и сина си, съседите, които отдавна беше забравил, миризмата на тамян и стара къща и все още не беше отворил плика.  Грабна го и реши да отиде до реката, която му беше любима в детството. Спомни си как помагаше на баща си да ловят риба и разглеждаха пеликаните. Излишни мисли и чувства,  помисли си отново. Поседна на тревата и отвори плика. В него имаше 2 стари листа хартия. С разкривен, но красив почерк бяха изписани от край до край. Бавно се зачете:

„ Васко,

Липсваш ми, синко! Не знам кога ще прочетеш това писмо, но знам, че ще е скоро. Жалко, че не можем да се видим, но знам, че е заради службата ти, а не защото не искаш. Как е малкото ми внуче. Целуни го от мен. А съпругата? Не я гълчи много, тя е добра мома. Искам за последно да ти разкажа нещо. Това ще е последната следа от мен, след това няма да те закачам, все пак аз съм само един изкуфял и досаден старец. Помниш ли колко често идвахме двамата на реката за риба и гледахме птиците и ти винаги искаше да вземаш яйцата им, а аз ти се карах. Помниш ли какво ти разказвах за моето детство, как аз също съм искал да ги ловя и чупя. Може да си забравил историята, но ето я накратко.  Когато бях малък и аз идвах на реката, за да наблюдавам пеликаните. Обичах да ходя до гнездата и да ги разрушавам. Един ден, докато се опитвах да счупя поредното яйце се подхлъзнах на един камък, паднах и ударих лошо главата си. Присъни ми се златен пеликан. Нежно ме погледна и ми каза, че ще ми помогне ако се съглася да направя нещо за него. Веднага приех. Каза ми, че знае кое и къде е най-голямото съкровище на земята. Зарадвах се много. Помоли ме да спра да разрушавам гнездата. Каза ми още, че неговото богатство се криело в тях, а моето в дома ми. След това се събудих и държах перо. Изтичах в къщи да търся съкровището, но не разбирах защо го няма. Очаквах сандък  пълен с жълтици, а  там бяха само майка ми и баща ми. Прегърнаха ме силно, а аз им подарих перото. Когато ти беше малък също ти разказвах това, но предполагам, че си забравил. Надявам се, че когато сега четеш историята ще я разбереш по-добре. Писмото стана твърде дълго, знам… Отегчавам те, извинявай. Обичам те, Васко! На добър час и успех! ”

Васил стисна силно писмото и се затича към стария дом. Отвори портата и коленичи на старата каменна пътека. Все още имаше хора в дома му, които отдаваха съболезнованията си. Всичко се обърнаха към него, а той беше безсилен. Не можеше да скрие сълзите си. Силен вик се изтръгна сякаш от самото му сърце.

-          Защо?! – извика силно

Съпругата и синът му се втурнаха към него и го прегърнаха. Държеше в ръка писмото  и ридаеше горчиво. Над стария двор прелетя пеликан и едно перо от него нежно падна на пътеката. Синът на Васил го вдигна, повдигна лицето на баща си, погледна го с кристалносините си очи и му подаде перото.

Всяка сълза отмиваше калта от сърцето на Васил. Всяка сълза превръщаше перото в златно!

 Габриела Петева Петрова

години: 17

град:  Русе

 

“Розовото перо” от Йоана Борисова, 11 години, гр. Дупница

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Розовото перо

            Вече беше краят на лятото и от  моята ваканция не оставаше още много. С такова нетърпение я чаках, а тя всеки момент  щеше да свърши, без да съм преживяла някое страхотно приключение. Последният ми шанс за него бе предстоящият приключенски лагер в Стара планина. Така че в деня на заминаването бях много щастлива и пълна с очаквания за игри, разходки в планината и други скаутски забавления. Още повече, че и морето бе наблизо – може  да ни разходят до плажа. Вярно е,  не познавах никого, но приятели  лесно бих намерила. Когато се качих в автобуса обаче забелязах, че по-голямата част от децата са доста нахакани и самоуверени… и не дотам дружелюбни.  Нещата не тръгваха по план, но „Както и да е” – казах си аз.

В  първият ден от лагера ръководителите ни поставиха и първата задача. Трябваше да отидем в близката гора и да открием нашата „Специална находка”. Нямаше обяснения каква точно е тя и къде точно да търсим. Имахме два часа, за да я открием. Всички се пръснахме на различни страни. Скоро другите деца си намериха по някакъв предмет – кой подкова, кой стрела, странен камък и други интересни неща.Чувах как доволни се връщаха от успешно изпълнената мисия. Само аз не успявах да намеря каквото и да било. „Специална находка” – хайде де! Вече се ядосвах как може да се провалям така още в началото. Гледах по високите дървета, по пътечката, около камъните, но нямаше нищо, което да привлече вниманието ми. Двата часа вече минаваха и аз реших да се връщам – само това ми липсваше, да ме обявят още на първия ден за издирване. С провлачена и отчаяна крачка вървях по обратния път и вече си представях как мрънкам пред ръководителите, че в цялата гора само за мен няма „Специална находка”.  И докато се влачех, така се спънах от корена на едно дърво, че като чувал с картофи се изтърсих в храстите до пътеката. С усилие се измъкнах и започнах да изтупвам тревките и пръстта от себе си, споменавайки за кой ли път, че това само на мен може да се случи. На всичкото отгоре  в косата ми имаше клечки и… още нещо. Прокарах пръсти и в ръката ми остана едно перо.  Уморена, отчаяна и изнервена си казах, че ще се появя в лагера  закъсняла, мръсна, без „Специална находка” и с перо в косата, като индианка. Ще ми се подиграват до края на престоя, си мислех, докато се опитвах да се приведа в що- годе приличен вид. В този момент се загледах в падналото да краката ми перо. Имаше нещо по особено в него. Вдигнах го и го разгледах. Да, то наистина бе особено – бях свикнала с цветовете на птиците, но този розов оттенък не се връзваше с познанията ми за тях. Реших, че в крайна сметка то ще бъде моята „Специална находка”и е по-добре да намеря нещо незначително като перо, отколкото да изляза от гората с празни ръце. Затова бързо го сложих в раничката си.

Пристигнах в лагера точно за проверката. Ръководителите ни подканиха всеки да покаже какво е намерил. Слушах за откритията на другите деца, заедно с много обяснения и познания за природата и самите предмети. Не можех да се скрия – дойде и моят ред. Когато другите деца видяха моето перо, започнаха да ми се подиграват: „Ха-ха-ха,  „специлно”  перо от кокошка, боядисано в розово!  Хора, трябва бързо да отидем да намерим птицефермата, където боядисват кокошките в розово – това е насилие над бедните кокошчици.” Или пък „Стига бе, хора, не се подигравайте на момичето, това е перо от фламинго, емигрирало в България ха-ха-ха!!!” Изобщо добре се забавляваха за моя сметка. Ужас! Постарах се да не им обръщам внимание, на всеки се случва да има лош ден.

Тъкмо си помислих, че страшното вече мина, ръководителите ни поставиха нова задача – да измислим история за нашите „Специални находки” и да я разкажем на следващия ден! Ами сега! Какво можех за измисля за някакво розово перо, което наистина може би бе боядисано?!?

Останалите занимания минаха добре. Вечерта като си легнах се замислих какво ли може да напиша…. Не можах да  се сетя нищо…много ми се спеше, затова реших да му мисля на следващия ден. Умората си каза думата и заспах бързо. И тогава сънувах странен сън.

Не бях човек, бях птица – голяма, розова и красива птица. Бях розов пеликан, който летеше с ятото си. Усещах, че цялото ято прави изящни форми докато лети, само аз се опитвам, но не мога и правя грешни неща – развалях цялата фигура.

- Хей, ти май никога няма да се научиш да летиш по гръб! – заяде се една пеликанка, която летеше  наистина много добре – Малките пеликанчета се справят по-добре от теб!

- Заслужаваш да те изритаме от ятото и да изядем храната ти! – кряскаше друг пеликан – Ти си някаква гарга в пеликанска обвивка!

Тръснах, натежалата си от торбестия клюн, глава и си казах, че и като птица все съм си същата късметлийка. Заобиколена от „верни” и добре настроени към мен приятели.  Усещах глад и скоро цялото ято тръгна на лов в езерото. Летяхме толкова ниско над водата и толкова близко едни до други, че виждах как рибките ужасени се струпват към края на езерото. Те бяха моята храна и аз заедно с останалите пеликани си хапнах добре.  Вечерта всички крояха планове за дългото пътуване – тръгнали бяхме от резервата „Сребърна” и тук бе първата ни почивка по време на дългото пътуване към топлите страни. Изведнъж другите пеликани се разкряскаха разтревожено – бяха забелязали, че липсва едно малко пеликанче. Всички полетяхме отново там, откъдето скоро бяхме преминали. Аз кръжах над една горичка в близката планина. Обикалях ли обикалях, но не намирах нищо. Дочух обаче някакво шумолене  и тих говор. Присвих крила и кацнах тихо на един бор. Бяха хора, които тихо разговаряха помежду си. Наострих слуха си, за да чуя какво си говорят. Така разбрах, че бяха уловили малко розово пеликанче. Радваха се и планираха  да го използват, за да примамят повече пеликани. Бях ужасена. Бедите в птичия свят можеха да се окажат и смъртоносни. Положих максимално усилие да не се чува тракането на клюна ми от страх и без да му мисля много проследих двамата до една дървена барака. Видях как сложиха малкото пеликанче в касетка и я покриха с едно дърво, за да не избяга. Притихнах и когато светлинката в бараката угасна се спуснах към касетката. Много време изгубих докато успея да отместя дървото – адски много тежеше. Но все пак успях! Но пеликанчето бе толкова изтощено, че не можеше да лети. Розовата ми главичка мислеше трескаво. Не можех да го оставя тук, не можех и да го повдигна, за да му помогна. Усещах как се ядосвам в съня си, че нямам дълги човешки ръце, за да го взема и крака, за да избягам по-бързо, възможно най далече, от това ужасно място. Но бях птица и имах само крила и голям торбест клюн.  Тогава се сетих.  Казах на малкото пеликанче да не се страхува и да ме чака, защото скоро ще се върна. Полетях със скорост, на която никога преди това не съм била способна. Скоро стигнах езерото, в което ловувахме, и с едно загребване взех в клюна си една рибка и малко вода. Пътят назад ми се видя безкраен, но усещах как успявах да се справя с летенето още по добре. Скоро бях пред касетката в дървената барака. Още малко и слънцето щеше да изгрее. Нямах много време. Отидох при малкото пеликанче и му дадох да пийне вода и да хапне рибка. То се посвести и успя да излети заедно с мен. По пътя към ятото го придържах и подкрепях, успях да летя дори по гръб.  Когато пристигнахме  се чуваха само крясъци:

- О, не! Никъде го няма, изгубихме го! Хайде да летим в гората за да го намерим!

- Всички сме тук, никой от нас не го е намерил! Да летим към гората!

- Еййй, онзи пеликан, дето се държи като гарга още го няма…

- Ха, и ти си глупава миличка, точно той никога няма да намери изгубено пеликанче – сигурно и той се е изгубил.

Това вече им бе в повече. А аз ще ги спасявам. Но такъв е живота – има ги навсякъде и при хората и птиците. Нахакани твърдоглавци, високомерни и жестоки към по слабите. Но аз няма да бъда като тях. Спуснах се в средата и предупредих всички за опасността, която ги грозеше. Малкото пеликанче вече се бе сгушило на топло и сигурно място в перата на майка си.

На  другият ден, вече летях редом с ятото и всички птици ме обичаха. Също така вече летях добре – точно като тях. По-скоро по-добре от тях. Усещах удоволствието да се рея в небето и да правя различни пируети във въздуха, като при балета ….

Тогава се събудих. Спомних си съня и се сетих, че на мястото, където в съня си спасих пеликанчето, в реалността  намерих розовото пеликаново перо.

Разказах тази история и знаете ли какво?… Моята беше най-хубава от всички!!!!

Йоана Борисова

години: 11 години

град:  Дупница

 

“Перо от пеликан” от Павел Павлов, 13 години, гр. Каварна

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 1 Comment

Перо от пеликан

Един пеликан грациозно летеше в небето. Докато размахваше големите си крила, едно перо се отскубна и започна да пада плавно надолу. Въртеше се бавно във въздуха и се озова на  един морски плаж. Вятърът издуха перото  навътре в морето. То се намокри  и потъна.

През това време пеликанът летеше и усети силния морски бриз. Стана му студено и докосна своите пера, за да разбере защо. Усети веднага, че едно от перата му липсва и много се натъжи. Реши да се върне назад и да го намери, защото всяко си имаше определено място. Но как точно щеше да го закрепи… Отговор нямаше.

Реши да отиде първо на плажа, защото се сети, че беше минал преди малко оттам. Кацна, огледа се, но не го намери. Беше сигурен, че е паднало точно  тук. Започна да се взира и изведнъж видя тънка следа.  Продължи по нея и откри дупка в пясъка. От дупката се подаде  една змия и го загледа учудено.

-         Какво търсиш тук? – изсъска тя.

-         Изгубих едно от моите красиви пера и  искам да го намеря – тъжно отвърна пеликанът.

-         Не знам къде е перото ти, но ще ти помогна! – приятелски му заговори змията.

Тръгнаха заедно край плискащите се вълни, за да търсят изгубеното перо. Докато крачеха, видяха една риба, която бурята беше изхвърлила на брега.

-         Помощ, помощ!- викаше рибата.

Змията и пеликанът веднага се притекоха на помощ. С големия си клюн пеликанът хвана рибата и бързо я пусна във водата. Рибата  се подаде от морето и извика:

-         Тъй като ме спасихте, аз ще ви изпълня едно желание, няма значение какво.

-         Искам да намеря едно от перата си, трябва да е паднало някъде тук! – рече пеликанът.

Рибата веднага се гмурна във водата да търси перото. През това време на брега кацна една бяла чайка. Тя забеляза, че двамата приятели оглеждат наоколо.

-         Какво търсите? – попита чайката

-         Търсим моето изгубено пеликанско перо!

-         Аз ще ви помогна, като летя и наблюдавам отвисоко – обеща чайката.

Приятелите дълго търсиха перото, бяха вече доста отчаяни, но продължаваха. По едно време от водата изскочи огромна акула.

-         Вие ли сте тези дето търсите перо? Една риба ме помоли  да ви помогна, защото аз се гмуркам навсякъде.

Пеликанът любезно обясни какво се е случило и гордо показа красивите си пера.

-         Мога да ви помогна, защото вчера видях на дъното едно красиво перо. Попитах мъдрата костенурка на каква птица е и тя ми обясни, че е на пеликан. Разказа ми колко красиви птици са те.

Щом изрече това, акулата веднага се гмурна във водата. След малко се появи с новина:

- Намерих перото ти, но по него се бяха залепили яйцата на някаква риба. Когато разбра, че си го искаш много се разтревожи. Попита дали би го оставил, докато се излюпят малките и?

Пеликанът се замисли. Той предположи, че за рибата перото е от много голямо значение. В неговите пухчета ще се крият малките и, когато се излюпят.

- Нека остане на дъното и да бъде убежище за малките рибки –  каза пеликанът. – На мен ще ми поникне друго перо. Но дори и това да не се случи, аз съм щастлив, че си намерих добри приятели, готови да се притекат на помощ. Това е толкова хубаво.

Пеликанът се чувстваше истински щастлив и това го правеше още по-красив. Благодари сърдечно на своите приятели, които го гледаха с възхищение, разпери криле и полетя в небето. Той разбра, че дори и красивите животни понякога имат нужда от помощ, затова трябва всички да си помагат.

 

Павел Живков Павлов

години: 13

град: Каварна

Ръководител: Антония Ангелова

 

“Връзката” от Марина Тенева, 15 години, гр. Стара Загора

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Връзката

Изпълнявах задълженията си на медицинска сестра съвестно, без да си давам незаслужена почивка. Тази отдаденост може би се дължеше на годините, прекарани рамо до рамо с човешките нерадости. Била съм в много от онези кътчета, които не си и подозирал, че са разположени на земята, която те храни. Но смятам да опиша по- подробно тези преживявания в някоя следваща история.

През всичкото това време, запълнено с всеотдаен труд в болницата, се натъкнах на всички онези гледки, които се стремиш да избегнеш, озовавайки се между задушливитестени на лечебницата. През мен са минали стотици души, но никоя от които не бе оставила отпечатък, какъвто остави онзи старец от стая 119. Още при настаняването му в болницата почувствах енергията, кипяща около него. Първоначално погледът ми се спря на очите му, устремени напред, в тях като че ли лъвици наблюдаваха своите жертви, любопитни, забавляващи се. В тях открих мира и справедливостта, чиито върхове човечеството цели да достигне от векове. Сякаш, потъвайки в тях, преплувах цялата дълбочина на душата на стареца, толкова кристална и открита, но съществременно и толкова енигматична. Чак след този своебразен ритуал забелязах осакатеното му тяло, зърнах и липсващата дясна ръка, ръкавът на която бе толкова умело зашит, колкото дори и виртуоз с иглата и конеца не би измайсторил. Накрая насочих вниманието си върху инвалидния стол, на който старецът бе разположен – просто една количка, задържаща тялото, но неспособна да ограничи духа. Бутан по коридорите, дядото привличаше погледите на минувачите, които, впускащи се в приключнието да се докоснат до него, изведнъж се отдръпваха, като че ли биваха опарени от нещо, горящо в него. Помолих да бъда назначена за негова помощница и всичко започна…или, бих казала- продължи.

Старецът се наричаше Самуил, кръстен бил на библейския пророк и съдия, в чието детство Господ му се явява насън и го вика по име. Някои казват, че човек се изгражда според името, което носи, за разлика от други, които отричат това твърдение. Самуил, усещах, беше с едно ниво по-свързан с Бога от повечето християни. Често ми разказваше истории от Библията с пламтящи от вълнение и отдаденост очи и уста, след което вечно се опитваше да ги разтълкува и нерядко, повярвайте, успяваше. Други приемат Библията като писание, което се чете без вникване под черното мастило, без успорване, а с безусловно приемане на написаното. Но Самуил разнищваше всяка дума, сравняваше различните издания на Книгата, размишлявайки над всеки един замисъл, вложен в определеното изречение или словосъчетание.

Целият ми работен ден и огромна част от свободното ми време бяха обогатени с неговото присъствие. Всеки път разказваше различна история, предаваше ми целия си опит, а друг път просто мълчахме. Тогава тишината не бе онази, която те обгражда, броди сред теб, а беше тази, която мога да опиша само като верен събеседник. Топло мълчание… Нерядко Самуил дори се самоиронизираше, което от своя страна свидетелстваше за невероятното му чувство за хумор. Всеки прекаран ден с него бе като едно пътешествие- дори най-познатото изведнъж осъзнаваш колко е непонятно за теб. Думите му се мятаха, отскачаха, сетне се провираха през ситото на езика, като само най-гъвкавите успяваха да си проправят път. Нерядко прекарвах безсънни нощи, опитвайки се да разбера всяка дума една по една. Обичаше да анализира природата на човека. Още в първия ден ми обясни как виждаме туй, що очакваме да видим, давайки пример със самия него. Обясняваше как хората го гледали в инвалидния стол, виждайки само едно наранено тяло и не искащи или не допускащи да приемат,че в същността му има нещо повече.

Имаше определено време от деня, през което Самуил настояваше да остане сам. Това беше един недълъг период, в който старецът пишеше писма до един свой другар в една от онези страни, които бил посетил. Там открил едно дете, блестящо със своя потенциал и ум, и оттогава двамата били духовно неразделни. Според него само ако беше сам, би успял да се свърже със събеседника си, да се пренесе в онази нищожна колиба, където детето живееше, въпреки, погледнат отстрани, да изглеждаше сам. Писмата за него не бяха просто въпроси и отговори – Самуил винаги добавяше нещо повече- било то предмет, стих, мъдрост, рисунка или разказваше някаква случка. И винаги успяваше да измайстори най-богатото писмо.

Не след дълго започнах да усещам изнемощението, завладяло стареца, лицето му потъмня, скулите му изпъкнаха и килограмите му драстично намаляха, но очите му останаха все така проницателни и спокойни. В последните дни от пътя му забелязях как повтаряше едни и същи случки с едни и същи герои, сякаш целеше да извлека пълния смисъл от тях и да открия скритото им послание. Дори неспособен да извършва повечето жизненоважни дейности, Самуил не преставаше да пише писмата до своя приятел… Една сутрин, мрачна и негостоприемна,задавше се буря, помня – денят бе 1 юли, навестих героя си, но попаднах само на няколко лекари. Единият от тях ме повика, дръпна стол и ми предложи да седна, докато изслушам за случилото се. Докторът обяснваше подробно как дошли на сутрешната си визитация и заварили Самуил, облегнат на един полу-изгнил дървен стол до прозореца, издъхнал. Инвалидната количка, каза, била далече от него, чудеше се как е успял да се добере до стола. Докато описваше ненужните детайли, пълни с лекарски термини, неусетно се озовах до мястото. Прекръстих се и понечих да излезна от стаята, когато нещо зад мен сякаш ме побутна. Обърнах се и погледът ми се спря на един красиво изписан лист, на една мастилница с потопено в нея перо от пеликан. Увих принадлежностите на стареца в престилката си, пожелах му лек път към вечността, който, вярвам, бе извървял още когато бе жив. Защото, знаете, вмествайки се в сърцата и умовете на хората, ти се превръщаш в ангел, вечен и безсмъртен.

А какво се случи с младия другар на стареца? От недовършеното писмо успях да извлека адреса му и един ден просто заминах. Запомнила добре лика му от разказите на героя ми, намерих го и го приех за свой син.

Няколко месеца след онзи юлски ден обединих няколко човека за направата на паметник до портата на болницата. Той изобразяваше Самуил на последната спирка от земния му път- седнал на стол, пишещ, здраво стиснал перо от пеликан.

 

Марина Тенева

години: 15

град: Стара Загора

  • Facebook
  • NetworkedBlogs
  • Twitter
  • YouTube