Жасмина Тачева: Авторът трябва да е „екипен играч“

September 14, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Интервю на Ирина Папанчева с Жасмина Тачева

 Кое е първото нещо, което привлича вниманието ти в една книга?

Честно казано, за мен разгръщането на нова книга е винаги придружено със симптоми, които лекарите навярно биха определили като пред-инфарктни: учестено сърцебиене, повишен адреналин, шум в ушите, замаяност и прочие… Но това е инфаркт, който, вярваме или не, е полезен и за сърцето, и за ума. Нека се замислим колко време прекарваме в пазвите на една книга – това е цял романс, един период от време в живота ни, белязан от написаното и нашия прочит, и винаги ми се иска да знам, че авторът, осъзнавайки това, е дал най-доброто от себе си, за да бъде срещата ми с него запомняща се. Не говоря за талант или старание, а по-скоро за искреност и отвореност, за да усетя, че всяка написана дума е истинска. Не реална, но искрена, скромна. Без фалш, поза, алчност за внимание. Така че може би това е първото, което забелязвам – гласа на автора – и си правя извод дали бих искала да го опозная, да продължа да го слушам и да го оставя да ме води из творбата си…

Достатъчно ли е за един писател днес да бъде талантлив, за да стигне до читателите си? Или е нужно още нещо?

Макар че от няколко години не съм спирала да пиша, съзнателно избирам да чакам да го споделя, поне докато не внеса малко „организираност“ в „спонтанността“. Затова ще заема страната на читател. На читател, който често си позволява да безпокои авторите, чиито книги прочита, за да сподели впечатленията си и да им зададе въпроси относно творбите им, или иначе казано – на сътрудник на Public Republic. И ще кажа следното:

Първата фаза „стигане“ е от книжарницата/интернет магазина до ръцете/очите на читателя. После е втората – от написаното до сърцето/ума на читателя. Тук вече е талантът на писане. Но вярвам, че не е важен само той. Представям си го като интервю за работа. Не че схващам литературата комерсиално, но имам предвид качествата на индивида – авторът според мен трябва да е „екипен играч“. В крайна сметка написването на книгата е само половината път – всеки читател неизменно я дописва чрез прочита си – следователно трябва да има оставено свободно място за него; безпрекословните абсолюти, безусловните истини са не само доста съмнителни от гледна точка на истинността и логиката, но и „неплодородни“ за читателя. Талант, но измит от самочувствие, ваксиниран срещу широки обобщения и дискриминация, подкрепен от искреност, роден в желание не за самоизява, а за споделяне на изстрадана лична истина, която ще бъде съизмерена с читателското чувство за истинност и ще бъде или приета, или отхвърлена.

Слагаш ли знак за равно между успех и талант?

Във времето, в което живеем, когато писателите присъстват дори виртуално на една и съща равнина с читателите си; когато буквално всеки би могъл да се свърже с тях и да опита да ги опознае, а и когато пресата, за добро или лошо, може да се добере до почти всяко тяхно жизнено кътче, по мое мнение рядко е достатъчен само талант, за да се гарантира успехът. Авторът трябва сам да търси път към читателите на чисто дистрибуционно ниво. Издателските къщи са по-важни от всякога, разбира се, но в многообразието на книжен материал, авторът много трудно може да си позволи да бъде анонимен като през Средновековието. Текстът не се пише сам и поради факторите, които изброих, ми се струва, че читателите все повече се интересуват от фигурата на писателя, от интересите му и ценностите му. Ако наситина е така, може би това ще помогне обществото отново да приеме изкуството и литературата в лицето на създателите им за свой морален водител?

Как се роди идеята за Public Republic Junior? Смяташ ли, че талантът трябва да бъде култивиран и развиван от най-ранна възраст?

 Идеята за рубриката на списанието, изцяло посветена на децата и младежите, доби форма в съзнанието на създателката и главна редакторка на Public Republic, Наталия Николаева, по мои изчисления след конкурса по случай петгодишнината на списанието миналия октомври „Писането е лудост“. В него дадохме специална награда за най-млад участник на Велемир Димитров – един безкрайно талантлив и обичащ литературата четвъртокласник, който беше покорил журито с чудесната амалгама от поезия и проза, която прати за конкурса. Помня колко ентусиазирана беше Наталия, когато ми съобщи за Вел – въодушевена не само от неговия личен успех, а и от осъзнаването, че сме намерили една категория читатели на списанието, която досега не сме подозирали, че може да се превърне и в писатели – децата и младежите. Тогава се заехме с концепцията на рубриката – искахме да предоставим интерактивно пространство на младите да изявяват талантите си (не само писане – замисълът е да обхванем всички подозирани и неподозирани изкуства), да комуникират и обменят опит и идеи не само помежду си, но и с по-големи ментори в лицето на редакторите на рубриката – все хора, професионалисти в своята област, но и с педагогически опит.

Брат ми е художник и винаги ми казва, че повечето му учители от най-ранна детска възраст му признавали, че според тях е престъпление вместо да оставиш едно 5-6-7-годишно дете да рисува каквото пожелае, да хванеш молива и да му казваш как се прави наистина. Песимист е, че талантът трябва да се сложи в такива рамки толкова рано и мисли, че това не е пагубно само за самия талант, а и за желанието на детето да го изявява – ами ако цялата тази дидактичност го накара да намрази рисуването? Не знам дали е напълно прав – а всички школи за изкуства около нас – обществото е така организирано, че ако искаш да имаш шанс да градиш кариера с пиано/пеене/танци/езда и каквото още се сетите, трябва от малък да започнеш да се готвиш. Какво се променя с възрастта? Много мисля по този въпрос и досега най-добрият отговор, който съм успяла да си дам, е паметта – на мускулите/тялото/ума – може би отслабва с годините и става по-трудно да накараш пръстите си да запомнят как правилно и бързо се дърпат струните на китарата. Не че е невъзможно, разбира се, може би просто изисква повече усилия? Но съм доволна, че тези размисли залегнаха в плановете ни, докато работихме над Public Republic Junior, и че с редакторската си работа като че ли възприехме позицията, че няма да ограничаваме желанията на младите ни участници, няма да им взимаме молива и да рисуваме вместо тях, а просто ще даваме съвет как това, което сами пожелаят да създадат, може да бъде направено даже още по-добре. Блаодарна съм, че рубриката се реализира така благополучно и че заедно с цялостното развитие на списанието допринесе усилията ни да бъдат забелязани и от журито на годишните награди „Христо Г. Данов“, където бяхме наградени в категорията за електронни медии тази година.

Свободна арена ли е PRJ или имате същите критерии към детските творби, както към тези на възрастните?

Рубриката е отворена към всички деца и младежи, пак повтарям, не само занимаващи се с писане, но и с всякакъв друг вид изкуство, ако пожелаят да разкажат за него и дори да го покажат – искаме да предоставим всички мултимедийни възможности за това.

„Критерий“ е качеството – както и при възрастните – имаме екип редактори, който гарантира качествеността на материалите, които получаваме. От досегашната ми практика мога смело да заявя, че много фактори, които при „възрастните“ (според Шуламит Файърстоун границата детство/зрялост е създадена изкуствено и неправилно; нужно ли е да ги делим чисто естетически; мнозина казват „да“, аз – „не знам“, затова критерият ми не е възрастов, а материален, т.е. „възрастен“ е този, който има задължението/способността да се издържа сам) допринасят за разваляне на качеството – изкуственост, празнословие, нелогичност, и т.н. – при децата отсъстват. Може би защото те творят заради самия акт на творене, а не за слава/печалба/внимание.

Тук искам да отбележа, че Public Republic Junior е посветена не само на младите, но и на работещите с тях – имаме множество публикации на видни изследователи на детската литература и изкуство, на работата с и възпитанието на деца и младежи.

Какво би посъветвала децата, които пишат и биха искали да имат публикация в PRJ?

 

Щях да се изпусна и да кажа «да бъдат себе си» и старият дядо Хегел щеше да ми се присмее. Той казва, че подобни твърдения не струват, защото кой може, както има един английски израз, «да си сложи пръста» на момент от живота си и да каже – ето, тук е истинското ми аз! Не, битието ни тече безспирно и ни изменя непрекъснато – постоянно се развиваме, в най-добрия случай към по-добро. Затова ще им кажа: създавайте и развивайте себе си всеки ден, а какъв по-добър начин за това от творенето? Пишете, пейте, спортувайте, правете уроците си интересни и елате при нас да разкажете за тях!

Защо прие поканата да се присъединиш към журито на „Перо от пеликан”?

Приех поканата с голямо удоволствие именно поради изложените си по-горе убеждения – искаше ми се да видя как се самосъздават младите чрез писането по една толкова интересна тема – какво ги вълнува, какви са желанията/мечтите/страховете им, как ги изразяват. От всички есета, които прочетох през изминалите няколко дни, искам да кажа, че това бе за мен пътешествие из свят, много по-чист и истински от този, в чийто локви на алчността, лъжата и жаждата за власт газим всеки ден. И не защото децата и младежите, с които се запознах чрез четенето на работите не знаят още и не са се сблъскали с тях. Ще останете изненадани, тъкмо както самата аз се изумих – но те всъщност са напълно наясно с настоящите проблеми на обществото и света като цяло и ни казват чрез написаното, че трябва да сме по-добри – към средата наоколо и към себе си.

Какво е отношението ти към електронните книги? Смяташ ли, че ще изместят книжното тяло?

Следвам в САЩ и с пълното съзнание, че често злоупотребявам, ще кажа, че досега не съм си купила нито един 200-и-повече-долара-струващ учебник за курсовете ми. Винаги търся онлайн версията (и си я плащам:). Благодарна съм, че има такава възможност, защото това наистина спестява купища финансови ресурси и камари дървесен материал. Изключително зле настроена съм към големите световни издателства на учебници (не говоря за българските – не мисля, че там положението е толкова трагично в това отношение), които в жаждата си за пари всяка година преиздават един и същи текст с леко променено страниране или подредба на съдържанието и го пускат на пазара като нов продукт. Слава Богу, че професорите ми са разбрани и позволяват стари издания. В този смисъл електронната книга, макар и да не можеш да си прегъваш ръбчетата на важните страници например, е добър заместител и не бих имала никакви угризения да замества книжното тяло.

Когато говорим за художествена литература, нещата се променят – обичам да държа книгата в ръце, пък и напоследък ми прави впечатление, че българските автори и издателствата им стават все по-креативни откъм художествено оформление – идват ми наум „Физика на тъгата“ на Георги Господинов и „Прах и драскотини“ на Александър Байтошев – съвсем друго е да видиш това „наживо“ и да го разгледаш от всички страни, а не само на плоския екран.

Не мисля, че книжното тяло скоро ще изчезне, не. По-скоро мисля, че заради забързания начин на живот, постоянното ни движение от дом в дом, град в град, държава в държава, се налага човек да е все по-мобилен и да пренася вещите си по-лесно. Когато се преместих в САЩ, успях да донеса по-малко от десет книги в куфара си и повече от хиляда на компютъра…

Какво би пожелала на „Перо от пеликан”?

Пожелавам на участниците да са научили нещо за себе си, разсъждавайки върху идеята за перото от пеликан; да са усетили това, което лично според мен символизира то – движението, постоянната промяна, в която все пак циркулира нещо неизменчиво – човешката доброта и усет към красивото. А на организаторите пожелавам да са научили нещо хем за себе си, хем за младите си приятели, които са писали за конкурса, за да продължават да създават подобни страхотни инициативи!

  • Facebook
  • NetworkedBlogs
  • Twitter
  • YouTube