“Перо от пеликан” от Николета Безергянова, 18 години, гр. Хасково

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

 Янко беше 16-годишно момче, русоляво, с живи сини, напомнящи на морските вълни. Хората все му казваха, че е още малък, а той знаеше, че не е. Янко имаше голяма мечта, а това го правеше голям човек.

Мечтата му беше да види пеликан. Истински, голям и жив! Момчето желаеше да зърне как птицата се рее във въздуха свободна и грациозна. Искаше му се да понесе на големите си криле тревогите на Янко и да ги разпръска из езерата, над които прелита.

Да види пеликан беше мечта на момчето още от съвсем мъничко. Тогава то все рисуваше птицата, цялата му малка детска стаичка беше препълнена с листи с пеликани. Майка му окачваше всяка нова творба на стената с олющена боя и се усмихваше благо.

“Някой ден с тати ще те заведем до Сребърна и ще видиш истински пеликани”, обещаваше тя първоначално.

Янко подскачаше от радост, хващаше флумастерите и почваше нова рисунка. С надежда.

Но с годините момчето разбра, че обещанията на майка му са били напразни. Баща му така и не се появи у дома месеци наред. Момчето знаеше, че той ще се върне – къде ще ходи ако не вкъщи при семейството?!, а и му бяха обещали това пътуване. И Янко чакаше и чакаше.

След време разбра, че чакането е безсмислено. От тогава спря да чака, спря да се надява, дори вече не рисуваше пеликани. Не питаше и къде е баща му – въпросите му винаги оставаха без отговор, не искаше и повече лъжливи обещания от майка му.

Янко разбра, че мечтата му ще се сбъдне, когато порасне и стане отговорен сам за себе си.

А кога щеше да е пораснал? Кога щеше да може да пропътува цяла България, за да иде до резервата за пеликани? Трябваше ли да е послушен и да учи, за да покаже, че е вече голям?

Янко беше твърдо решен да докаже, че е пораснал. Той учеше прилежно и помагаше на майка си у дома. Децата в училище все му се смееха заради непривичната му мечта.

Веднъж учителката даде задача на класа да нарисуват своята мечта. Янко дори не се замисли, веднага на блоковия лист кацна най-прекрасният пеликан.

“Искам да видя истински пеликан, това е мечтата ми”, каза простичко той пред съучениците си.

Но срещна само неразбиращите им погледи, а след секунди те започнаха да му се подиграват и да правят злобни коментари.

“Нямаш пари да дойдеш на училище дори, а искаш да идеш до другия край на България, за да видиш някакъв си пеликан”, плюеха отровните си думи другите деца.

В такива моменти Янко ставаше тъжен и сърдит. Тогава той едновременно мразеше мечтата си, но и ревностно я защитаваше от цялата злоба на света.

Пеликанът беше неговия символ за надежда.

Щастие.

Свобода.

И Янко щеше да се бори за него.

Той дори започна работа в една автомивка, за да посъбере пари за пътуването си.

В началото на пролетта, Янко намери компания за своето пътуване – семейството на най-добрия си приятел Ангел. Момчето беше толкова щастливо, че мечтата му е на път да се изпълни. Сините му очи станаха светли и приветливи като лятното море, готово да обгърне всеки дошъл.

Двамата приятели бяха измислили маршрута точка по точка, час по час. Ангел беше напълно съпричастен с ентусиазма и вълнението на своя приятел, той напълно разбираше тежкото му детство и подкрепяше голямата му мечта.

Но както всяко хубаво нещо и това си имаше своя край.

В един пролетен дни телефонът в дома на Янко иззвъня. Обадиха се от някаква болница в София. Съобщиха,  че бащата на Янко е катастрофирал и е в кома.

Ами сега? Момчето не можеше да остави баща си да лежи сам на границата на живота и смъртта. Баща му го беше оставил, но в този момент той имаше нужда от сина си, от някой, който да го върне обратно на този свят.

Кръвта вода не става, каза си Янко.

Трябваше да иде в София. Дори това да значеше да не посети Сребърна, а да изхарчи парите си за разходите си в столицата.

А Янко така копнееше да види пеликаните. Мечтата му бе на косъм от него, ха да я сграбчи и тя избяга подплашена като сърна.

Излетя…като пеликан.

Ангел не закъсня с телефонното си обаждане.

“Утре следобед тръгваме, идваш ли с нас, или оставаш?”, попита той.

“Оставам”, твърдо отсече Янко. Затвори телефона и въздъхна дълбоко.

На следващия ден Ангел и семейството му заминаха за Северна България, а няколко дена по-късно Янко отпътува за София.

Когато отиде там, той изгуби броя на дните си. Прекарваше всяка минута до болничното легло на баща си. Момчето не знаеше дали да очаква щастлив, или тъжен финал и изтръпваше от мисълта за загубата на своя татко. Все пак някога, много отдавна той му беше обещал да идат да видят пеликаните, може би все още не беше твърде късно…

Наред със съмненията за здравето на баща си, Янко се тормозеше и с мисли за пътуването на Ангел, който изживяваше неговата мечта. Дали му беше харесало в резервата? Беше ли направил снимки на пеликаните? А видя ли някоя от птиците в прекрасен полет?

Омагьосаният кръг на нещастие и лош късмет бяха родили в момчето постоянна тъга и в очите му се стелеха мъгли.

Един ден Янко получи неочаквано писмо. Беше от Ангел.

Защо ли му пишеше? Не можеше ли просто да звънне?

Янко разтвори бързо плика и намери вътре прекрасно дълго перо от пеликан. Към него имаше и бележка: “Надеждата е нещо с пера, което каца в душата и пее мелодия без думи, която никога не свършва.”

Момчето се загледа в перото с усмивка. Още същия ден го сложи на възглавницата на баща си в болницата.

Перото от пеликан.

Мечтата за надежда и щастие.

Ключът бе в Янко.

И краят ще бъде дописан…

Николета Безергянова

години: 18 години

град: Хасково

 

“Перо от пеликан” от Ралица Желева, 14 години, гр. Стара Загора

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

Аз съм Милена Янкова. Живея и работя в Бургас. Обичам работата си, децата си, съпруга си и се гордея с всичко, което съм постигнала. Разбира се в живота ми не винаги ми е било лесно и това е причината да съм доволна от постигнатото- защото съм се борила за него. Вече съм на 46 и съм преживяла много, научила съм много. Някои от събитията в живота ми са оставили болезнени спомени.  Други са ме вдъхновявали и са ми помагали да не се предам, а да постигна целите си. Сега ще ви разкажа една история от ученическите ми години.

Бяхме в седми клас и за мен, тоест за всички мои връстници, беше важна година. На всички ни предстоеше кандидатстване в гимназия. Някои четяха повече, други–  по-малко, но всеки се стараеше да запомни колкото се може повече информация. Ние, момичетата вземахме участие във всички упражнения и задачи. Момчетата не бяха толкова активни, но те учеха за себе си, а не за да покажат наученото пред учителите.

Най-добър по Математика беше нашия съученик Мартин. Той с лекота решаваше и най-трудните задачи. Учителят по математика го обичаше и за него беше истинско удоволствие да работи с Мартин. Преподавателят ни винаги изпращаше своя любимец на състезания по математика.

Един понеделник, сутринта, имахме час по Литература. Учителката започна да изпитва. Едно от нещата, които трябваше да й представим беше домашната от миналата седмица. Мария трябваше да бъде изпитана. Тя се справи чудесно и получи висока оценка. Преподавателката по Литература вече беше в добро настроение. Дойде редът на Мартин, но той бе силен ученик по Математика, а Литературата му куцаше. Не умееше да се справя с упражненията и текстовете, които ни задаваха за домашна работа. Той се изправи, но мълчеше. Учителката му се усмихна и го попита какво е подготвил. Мартин бавно започна да обяснява как се е явил на състезание през почивните дни и че не е имал време да свърши зададена работа. Това оправдание не беше прието.

–  Домашната работа е от миналата седмица и оправданието ти е напълно излишно! Знаеш много добре в какво положение се намираш. Оценките ти не са никак високи и аз ти давам шанс да ги поправиш! Ако ти нямаш желание, в такъв случай, аз също ще се откажа да ти помагам и съм готова веднага да оформя оценката ти за края на срока! Седни си! – с това “изпитването” на Мартин приключи. Скоро звънецът би и класа радостно излезе навън. Аз си събирах нещата, когато видях математикът на класа да се приближава към учителката. Той предложи да напише някакъв текст, есе или разказ за определена птица. Получи нейното съгласие, усмихна се и излезе от стаята.

Скоро Мартин започна да подготвя своето научно изследване. По погледа му личеше, че е горд. Ние, всички негови съученици се чудехме защо по лицето му беше изписано такова удовлетворение. „Не е кой знае какво” мислехме си ние. „ Просто отиваш в библиотеката и преписваш нещо за онази птичка.” Само че не се оказа точно така. На нашия математик се беше случило нещо необикновено. Той бе намерил един нов приятел. Историята на тяхното запознанство си заслужава да бъде разказана и дано да вдъхнови всеки, който я прочете. Затова ще ви я разкажа и на вас. Между другото, сигурно ще се почудите от къде аз знам за тази невероятна история?! Ами да, Мартин стана герой и още на следващата сутрин във вестника имаше цяла статия за него и за пернатия му приятел.

Веднъж, както обикновено, Мартин отишъл до сребристото езерце, за да завърши своето проучване по Литература, благодарение на което щял да направи разказ за дивите патици.

Веднъж, както ги наблюдавал,  чул изстрели наблизо в тръстиката.

– Това е резерват! – извикал Мартин – Нямате право да стреляте тук! – изтичал до мястото, откъдето се чула стрелбата и станал свидетел на гледка, която би могла да накара всекиго да изтръпне. Там, в тръстиката, лежали два пеликана, но виновникът бил избягал. Занесъл в дома си пострадалите птици и двамата с майката на Мартин се погрижили да заведат пеликаните в болницата за диви животни. Това, което се случило в болницата наистина променило живота на Мартин.

Едно оцветено с кръв перо пада на земята в болницата за диви животни.
Мартин го взема и вдъхновен, с него, написва действителен разказ за едно семейство пеликани, които са простреляни от бракониери. Мъжкият бива спасен, но женският не оцелява.

Публикуваха статия във вестника за младия спасител и неговия приятел както и сърцераздирателния разказ на Мартин, в който се разказва за злощастната съдба на двата пеликана. Накрая на разказа има поука: „Добре помислете преди да стреляте по някоя невинна птица! Помислете за щастливото семейство, което ще развалите само заради собственото си удоволствие и печалба. Замислете се за малките, които няма да имат дори възможността да продължат вида си, за възрастните птици, които няма да отгледат поколение. Така ние пречим на планетата и не искам да съм лош пророк, но един ден Земята ще започне да ни връща всички лоши неща, които се й причинили. Пазете!“ С този разказ Мартин получи отличен по Литература и стана героят на града. И днес той се грижи за диви птици и пише прекрасни разкази за срещите си с тях.

Радвам се, че споделих тази история и с вас, защото смъртта на един пеликан и изцелението на друг, могат да ни накарат сериозно да се замислим какво правим СРЕЩУ планетата, на която живеем.

 

Ралица Желева

години: 14

град: Стара Загора

“Вълшебното перо от пеликан” от Теодора (12 г.) и Ивелина (14 г.) Темелкови, с. Горна Малина

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 2 Comments

Вълшебното перо от пеликан

Ния, Мия и Дая били добри и неразделни приятелки. Правели всичко заедно, ходили на кино, помагали след училище в къщната работа. Още от малки били заедно. Но един ден ги застигнала трагедия. Дая се разбoляла тежко. Родителите ѝ обиколили всички болници, но не успели да намерят лек за лечението на момиченцето.

Една нощ Ния сънувала, че Дая ще оздравее само ако изпие отвара от перо от пеликан. Това перо го имало само на едно място в целия свят – в пещерата на ледената кралица. На сутрината Ния разказала на Мия съня и двете приятелки заедно се приготвили за дълго и изморително пътуване. За да намерят пещерата на ледената кралица трябвало да преминат през много премеждия. По пътя те срещнали змии, динозаври, леприкони, тролове, великани, джуджета и какви ли не зверове. Но желанието им да стигнат до пещерата колкото се може по-бързо им давало сили и те продължавали напред.

След дълги и изморителни преживявания стигнали до пещерата. Ледената кралица била единственият пазител на перото, но за да го вземат имало още едно изпитание за тях: перото било на дъното на пещерата. Кралицата ги предупредила,че който влезе в пещерата може да не се върне жив. Момичетата не се изплашили от думите на кралицата.

Започнало голямото търсене на перото. След ужасни изпитания те успели да намерят перото от пеликан. На тръгване от пещерата кралицата ги поздравила и им дала сребърна вода.

Момичетата се прибрали и дали на Дая отвара от перото от пеликан и малко сребърна вода. След няколко часа тя оздравяла напълно. Всички много се зарадвали, че Дая отново била здрава и заживели щастливо.

 

Теодора (12г.) и Ивелина (14г.) Темелкови

с. Горна Малина, обл.Софийска

“Перо от пеликан” от Никол Демирева, 12 години, гр. Бургас

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 7 Comments

Перо от пеликан

Прохладна пролет пристигна тази година в нашия край. В един от нейните слънчеви дни се разхождах по брега на кристално чистото близко езеро. Очите ми търсеха и най-малките повеи на събуждащата се природа.

Изведнъж съзрях, в едно закътано в тръстиките заливче, ято от прекрасни бели пеликани. Лицето ми се озари от красивата гледка. Птиците леко шумоляха с крилете си, гмуркаха големите си клюнове във водата, разминаваха се внимателно помежду си, плуваха ту в една, ту в  друга посока. Останах дълго унесена  с мисълта за тяхната организация и начин на живот.

Като че, мисълта ми предизвика чудо. Подухна тих ветрец. Водата в езерото заплиска в брега. Образуваха се малки вълнички. Една от тях  ми донесе снежнобяло перо. Това бе перо от пеликаните, които наблюдавах с голям интерес. Взех го и разбрах,че природата ми пращаше дар. Тя ми нашепваше за своите красоти, които гледах пред себе си, за неизследваните и тайни, за чудните птици,  за хората, които са част от нея.

Спомних си, че някъде бях чела за задружния риболов и за правилното разпределение на улова между членовете на ятото. Вятърът духаше и нежно галеше косите ми. Той бе променил пътя на пасаж риби, които попаднаха близо до пеликаните и чудото стана. Видях как птиците се събраха в кръг около рибите, за да препречат отплуването им. Двата най-големи пеликана се отправиха към средата и започнаха бързо да пълнят човките си с много риба. След като уловът приключи, те излязоха на сушата и оставиха рибата на тревата. Останалите пеликани един по един излизаха напред и взимаха по една риба. Когато рибата свърши, птиците плавно се плъзнаха по водата и се върнаха в езерото.

А аз виждах в бъдещето в един слънчев град, как хората ще създадат една такава общност като тази на приказните бели птици. Ако можем да ги разберем,те биха ни дали добър урок за това как семейството и приятелите трябва да сме единни и да се подкрепяме. А родителите на малките деца да са грижовни и готови на всичко за оцеляването им, така както майката пеликан е готова, дори с късове месо от тялото си, да храни своите пеликанчета и до последния  си дъх от своя живот да вижда макар и за последно, че рожбите и са добре.

Магическото перо от пеликана ми даде сили и с негова помощ написах тези редове. Нека те бъдат призив към децата, когато пораснат да създадат живот пълен с весели игри, разбирателство и спокойствие за техните деца. Да има мир, чиста природа, щастливи деца и разумни възрастни хора. Аз вярвам,че всички ние тайно в сърцата си желаем това.

Перото от пеликана запазих и отнесох у дома, за да ми напомня за тези прелестни птици и колко хубаво би било по цялата земя да цари пълно взаимодействие и хармония сред живите същества в природата.

Никол Ивова Демирева

години 12

град: Бургас

“Приключението на Марти и майка му” от Ева Тарълова, 10 години, гр. София

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Приключението на Марти и майка му

Майката на Марти, която се казваше Таня реши заедно със сина си да отидат на излет в планината, а той да запише като разказ преживяното.

Двамата тръгнаха към планината Витоша с надеждата  да покорят Черни връх. Времето беше хубаво в началото на пътя, Марти беше много щастлив и доволен. Скачаше, играеше и береше горски ягоди и малини.

Той и майка му Таня огладняха, когато бяха в началото на пътя и затова седнаха в една борова гора където похапнаха, но докато се усетят вече бяха изяли всичко.  После продължиха по указаната камениста пътечка.

Вървяха, вървяха, докато не видяха малка хижа насред планината. Бяха много гладни и затова се спряха, но в хижата имаше само кроасани и вафли. Купиха, колкото да не огладнеят, но преди това попитаха хижаря дали може да завали, защото небето беше мрачно. Той им каза, че няма да вали и че може да тръгват. Послушаха го. На върха имаше много гъста мъгла и когато стигнаха започна леко да ръми. Направиха си снимки и лека-полека започнаха да слизат. Изведнъж заваля много силен дъжд и започнаха да падат светкавици. Майката и Мартин не знаеха какво да направят защото нямаха никаква екипировка и затова започнаха бързо да слизат към хижата. Почукаха на вратата, но никой не им отвори. Премръзнали и много изморени от седем часовия поход влязоха в хижата през прозореца. Вътре нямаше никой. Те се стоплиха и нахраниха, а когато спря дъжда продължихa пътя си. Бързо се спусна нощта и двамата останаха сами в планината. Чуваха звуците на бухалите. Когато стигнаха светлинките на близкото село майката и Марти се прегърнаха силно.

Веднага след приключението Мартин написа разказ за преживяното и получи отлична оценка.

 

Ева Тарълова

години: 10

град: София

“Перо от пеликан” от Глория Добрева, 16 години, гр. Велико Търново

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

            „Перо от пеликан“. Какво е то за мен? Нещо шантаво. Нещо различно. Нещо уникално, различно от всичко друго. Точно както пеликанът е уникална птица, перото му също символизира странното, оригиналното.

Значи ли това, че перото е нещо лошо? Все пак малко хора биха сметнали пеликана за красива птица, да не говорим за сладкопойна. А какво повече можем да очакваме от една птица?

Всички помнят папагалите не толкова заради красивите им шарки, колкото заради говора им. Колибритата са известни не заради перата си, а заради размера си и скоростта, с която махат с крила. А кой изобщо знае за многоцветната овесарка? Тя е една прекрасна птица, която изглежда като нарисувана, но е просто това – в нея няма нищо друго, което да е специално, и затова никой не знае за нея. Та все пак е напълно нормално една птица да е красива – повечето птици са красиви. Да, помним пауна като „най-красивата птица“, но всички други красиви птици? За нас те просто се сливат, защото не са нищо специално. А пеликанът? Пеликанът е различен. Веднага щом чуем името му си представяме онази птица, глътнала риба.

Но за пеликана сигурно не е особено важно дали го помним или как. За него има нещо много по-важно – оцеляването. Да, другите птици може да са по-красиви, но за един пеликан няма по-красиви птици от пеликаните. А клюнът му му помага да хваща храна по-лесно и да оцелее по-дълго.

За мен перото от пеликана е същото като птицата, от която е взето – нещо, което на пръв поглед може да е невзрачно, но всъщност е различно и полезно.

И за какво може да е полезно? За много неща, от гъделичкане, до чистене и украса. Но има едно нещо, което според мен е най-важно и за което ще говоря тук – с него можеш да пишеш. Никога не съм писала с перо и затова не мога да кажа дали е различно от писането с химикал или молив, но пък някога не е имало друг начин да запишеш мислите си. Да, може би не са използвали перо точно от пеликан, но всеки пише различно и може би някой се е вдъхновявал точно от тази птица. Кой знае, може би някоя книга, разкривайки ни света такъв, какъвто е бил тогава, е била написана точно с перо от пеликан? Може би точно то е вдъхновило някой писател да напише произведение, което и до днес наричаме „класика“. Или пък всичко това не се е случило, а ще се случи – въпреки че има химикали, моливи и компютри, все още има хора, които пишат по „старомоден“ начин… Може би пеликанът ще мотивира някой бъдещ гений? Кой знае.

Но едно е сигурно – каквото и да мислим за него, каквито и надежди да му възлагаме, пеликанът ще продължи да е уникална, различна птица, която ни показва, че да си различен може да е страхотно.

Глория Добрева

години: 16 години

град: Велико Търново

“Перо от пеликан” от Виктория Тернева, 10 години, гр. Поморие

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

Перото от пеликан било много рядко, но много красиво. То било бяло. Всички хора го искали заради парите и магическите му свойства. Те го търсели, но на празно, То било в един от авторите, които измислили най-хубавите детски книги, Петър Патришков, който бил на 73 години.Той имал зелени очи, гола глава, остър нос и дълги пръсти.

Когато бил млад, една сутрин се събудил и държал перото. Петър се изненадал, че държи перо от пеликан, но разбрал, че то иска да бъде негов стопанин. Където и да отидел, носел перото и не искал да го дава за пари.  Даже на никой не бил споменал, че е при него.

Една сутрин когато Петър Патришков се събудил и си помислил, че е прекалено стар и решил да намери подходящ човек на когото да даде перото. Когато се сетил за това му станало мъчно. Той едвам, едвам варвял, търсил новия собственик на перото.

- Имате ли дете, което обича да чете и да пише? – изморено питал учителите от различните училища.

- Не, нямаме деца, които обичат двете неща. – отговаряли те.

Останало едно училище. Бил изморен  изтощен, но продължил. Петър Патрашков стигнал на стаята на 2а и попитал тяхната учителка.

- Имате ли  дете което обича  да чете и да пише ?- попитал задъхано.

- Да имаме. – отговорила спокойно тя.

Петър Петрашков въздъхнах с облекчение, че е намерил човек, а перото било нетърпеливо да се запознае с детето.

- Лени е човекът. – казала тя

- Може ли да го повикате? – попитал госпожата .

- Да. Лени, ела!. – обърнала се към момчето.

Лени бил на 8 години с кафява коса, сини очи, нисък и набит. Носел обикновени дънки и червена тениска. Той станал  и отищъл до госпожата. Перото усетило енергията на момчето и започнало бързо на пише на един лист в джоба на Петър. Възрастният човек усетил това и изкарал листта от джоба си. Там пишело ,,Това момче ми харесва’’.

- Извинете ме трябва да тръгвам. Довиждане,  деца. – Петър отворил вратата и усмихнато си тръгнал.

Петър чакал часовете да свършат и да излезе Лени. Перото тъгувало, че трябва да се раздели със стария си приятел. Лени излязъл.

- Здравей, Лени. – поздравил мило Петър.

- Здравейте. Помня ви. Вие бяхте при госпожа Попова. – отвърна момчето.

- Може ли да те изпратя до вкъщи ? – попитал  възрастният човек.

- Мама ми каза да не общувам с непознати. Може да попадна на някой лош. – отговорило момчето.

- Жалко. Исках да ти разкажа нещо. – натъжил се Петър.

- Може да повървим малко. – отвърнало предпазливо детето.

Вървяли, вървяли и си говорели за книги. Петър му разказвал за своите книги. Лени слушал с интерес.

- Лени трябва да ти каза нещо, но тихо. Истинската причина, за която  дойдох. – прошепнал Петър.

- Какво има? – попитало детето.

- Чувал ли си за перото от пеликан? – отговорил с въпрос мъжът.

- Не съм много запознат. Чел съм малко. – отвърнало момчето.

- Перото е  при мен. – казал бавно

- Перото е в теб! – извикал Лени.

- Тихо момче. Това е тайна. Никой не трябва да знае. – уплашил се възрастният човек.

- Защо да е тайна и никой не трябва да знае? – попитал заинтересовано Лени.

- Защото хората искат перото заради парите и магическите му свойства. – обяснил Петър.

- Защо ми го казваш? – попитало момчето.

- Защото ще е твое. Аз вече съм стар,а това перо трябва да го дам на някой друг.-  отговорил.

- Може ли да ми разкаже повече са перото? – поинтересувал се Лени.

- С перото изразяваш себе си. Нещата, които чувстваш, то ги изписва по изящен начин. – обяснил Петър.

- Значи перото пише вместо теб ? попитало детето.

- Не. Ти пишеш, но все едно не го правиш. Когато пишеш с перото от пеликан, ти се чувстваш спокойно. То има чувства и мисли. – добавил Петър.

- Това перо наистина е ценно и странно. – казал Лени.

- Моля те, да се грижиш добре за него. – заръчал възрастният.

- Идвай ми на гости, за да виждаш перото. – казал с усмивка Лени.

Петър се зарадвал, че ще вижда перото от пеликан. И така 73 годишният господин доволно се прибрал вкъщи. Надявал се Лени да се грижи за перото. То било много ценно. С него човек изказвал неща,  които не можел да изрази.

Лени пораснал. Имал семейство. Когато остарял предал перото на своят внук.  В неговата фамилия това перо се предавало от поколение на поколение и било символ на искреността и чувствата.

Виктория Тернева

10 години

Поморие

“Перо от пеликан” от Преслава Василева, 12 години, гр. Севлиево

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

„Светът е черно-бял

Отличава се само едно перо от пеликан

Тя ще ни спаси

От вечните беди

Аз съм Изабела, но ме наричат Бела. Това лято ходих на почивка с нашите в Несебър и макар, че ходим всяка година, аз никога няма да забравя точно това. Ето как започна всичко:

Бях легнала на плажа. Златният пясък изгаряше тялото ми, слънцето озаряваше светлата ми кожа. Макар че бях със затворени очи, сякаш виждах как спокойното море е обсипано с шарени пояси и щастливи лица. Всичко бе прекрасно, вълшебно. Опиянена от атмосферата усетих как нещо ме гъделичка, отворих очи и видях едно перо от пеликан върху тялото си. “Колко е красиво.”- помислих си аз. Гледах перото, а слънцето ме огряваше- усетих как се унасям. Не след дълго вече бях заспала. Щом отворих очи, явно сънувах защото видях не плажа,  а празна стая. Огледах се за нещо познато и открих  перото от пеликан, взех го. В този миг видях как красива жена с дълги кафяви коси и тюркоазено сини очи се приближава към мен. Тя погледна перото, усмихна се и заговори с нежен глас:

- Здравей Бела, явно си харесала перото, което ти изпратих аз. – красивата дама не откъсваше поглед от мен.

- От къде знаеш името ми?  Коя си ти? – объркано попитах аз. – Това е сън нали?

- Не, не сънуваш Бела, позволи ми да ти обясня. Аз съм фея, на всеки петнадесет години избирам по едно дете, което да носи ключ към една друга страна.

- Но ключът не е в мен. -  феята ме погледна и се усмихна.

- Напротив. Перото от пеликан е ключът, който ти трябва.-тя взе перото от ръката ми размаха го с въртеливи движения, сетне ми го подаде и се отмести в страни.

-  Какво трябва да направя?- изведнъж се почувствах спокойна, готова за едно ново приключение.

- В края на коридора има стена – тупни три пъти по стената с перото. После намери цар Пеликан – той ще ти даде това, от което се нуждаеш.-Тя кимна сякаш се покланяше.- Но, Бела запомни: Внимавай какво си пожелаваш!- тя направи знак да тръгвам и се изпари.

Вървях по коридора, нямаше нито врати, нито прозорци-пода бе толкова бял, че можеше да видиш отражението си в него. Вдигнах поглед в очакване да видя стената-и тя беше точно пред очите ми. Вдигнах перото тупнах три пъти и тухлите в стената се размърдаха, като войници, които маршируват. Оформи се пътека. Дъха ми секна за секунда, бях като поразена от мълния пред красотата на ново-разкрилия се свят. Всичко беше магическо, неземно – това бе свят на птици. Видях същества, за които светът дори не подозира. Почувствах се свободна, до такава степен че дори забравих каква е моята задача – да намеря цар Пеликан. Тръгнах бавно, за да разгледам тази красота. Наслаждавах се на цветята с неописуеми багри, на дърветата свели клони сякаш ме наблюдават. По пътя си видях феникс прелитащ над синините, оставящ след себе си огнени отпечатъци в небесната шир.

Не след дълго зърнах двореца на цар Пеликан. Гърдите ми се изпълниха с някакво чувство – радост, нетърпеливост, думите не стигаха, за да опишат радостта ми. Затичах се. Кой да предположи, че ще вляза толкова лесно в двореца – явно ме очакваха. Цар Пеликан бе седнал на трон от пух, обгърнат от светлина, до него бяха застанали два бели като сняг лебеда, а над него нежно летеше малко славейче, което чуруликаше весело. Царят ме погледна и протегна едното си крило:

- Здравей, Бела. Радвам се да видя нашата избраница.- Пеликанът заговори с човешки глас.-Харесва ли ти нашия свят?

- Не съм виждала по- красиво място от това.-усмихнах се аз-Ще ми се повече хора да го видят.

- По-добре не, сигурен съм ,че ще има хора, които ще се възползват от красотата на този свят. – Пеликанът поклати глада.

- Прав сте.- сведох поглед. – Би било ужасно, ако някой се опита да го унищожи.

- Точно затова ти си тук, за да предотвратиш това.-той кимна и после каза:-какво искаш в замяна?

- Спомен. Искам да помня вечно това неземно място.-бях решена, че не искам нищо друго.

- Добър избор. – цар Пеликан се усмихна, сякаш бях спасила негови я свят. – Затвори очите си и брой до три, после ги отвори.

Затворих очи, усетих лек бриз. Поех дълбоко дъх и започнах да броя- Едно. Две. Три!

Отворих очи и се бях озовала отново на плажа. Майка ми се зададе, в едната си ръка носеше сладолед, а в другата някакъв тефтер.

- Бела, заспала си на плажа. Ето, нося ти лимонов сладолед да се разхладиш!-тя ми го подаде.

- Лимонов, любимият ми. Благодаря мамо! – казах аз, все още не знаех сънувах ли или беше истина.

- Намерих този тефтер до теб. – тя ми го показа.- Написала си невероятен стих!

- Благодаря. – вече знаех, че не е само сън, това бе моят спомен.

Щом майка ми отмина аз отворих тефтера и зачетох. Това, което прочетох не бе просто стих, а история за Фея , Цар и перо от Пеликан.

Преслава Василева

години: 12

град: Севлиево

 

“Перо от пеликан” от Габриела Петрова, 17 години, гр. Русе

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Перо от пеликан

Гореща и досадна юлска сутрин. Това си помисли Васил, когато стана сутринта. Лениво погледна през прозореца. Голям и скучен сив град. Всеки  ден беше еднообразен. Събужда се рано, закусва с жена си и сина си и отпътува към службата. Дребната му чиновническа длъжност го изнервяше в миналото, но сега бе станал равнодушен към всичко.

Още с пристигането си на работа се отчая. Денят едва бе започнал, а на малкото му, олющено през годините бюро, имаше купища документи. Колегата му отново беше в отпуск. Животът е ужасен, помисли си Васил. Докато началниците му бяха на почивка в някой курорт, а колегата му си почиваше на някоя евтина станция, той беше заклещен в грозни, сив град  и не можеше да избяга. Тези мисли го ядосаха. Дори и да има отпуск, къде би отишъл. На море, на планина? Те са за богатите, мислеше си той. На село? Ето какво ненавиждаше повече от всичко-селото, в което се беше родил. Не беше ходил там няколко години. Баща му живееше сам и му изпращаше телеграми всеки месец, на които Васил отговаряше студено и безразлично. Молбите и тревогите на баща му го отегчаваха. Старият винаги искаше да го види, а Васил отговаряше, че няма пари. Баща му започваше да го моли още по-настойчиво, наричаше го скъперник, високомерен, а след това все по-безсилно го умоляваше. Васил си представяше пронизващите сини очи на баща си. Страхуваше се от тях. Винаги го караха да се чувства виновен за нещо…

Часът беше 10:00, когато телефонът позвъни.

-          Васил Людмилов?

-          На телефона.

-          Обажда се Светлин. Не ме познавате, но сме съседи в Сребърна. Съжалявам, но телефонирам, за да ви съобщя скръбна вест. Вашият многоуважаван и добър баща почина тази сутрин…

-          Това истина ли е?

-          Да… Има плик, адресиран до вас и завещание.

Васил се подразни. Старият винаги е бил досаден. Почувства облекчение. Е поне е  оставил завещание, помисли си. А сега какво?! Неплатен отпуск, разходи по пътища, ще вземат от заплатата… Винаги избира най-неподходящия момент, помисли си за баща си.

-          Ще уредя всичко, благодаря за обаждането. –  каза Васил отегчено и затвори телефона.

***

Когато пристигна на село и церемонията премина, Васил реши да поостане за ден в тази дупка. Беше изморен от плачовете на жена си и сина си, съседите, които отдавна беше забравил, миризмата на тамян и стара къща и все още не беше отворил плика.  Грабна го и реши да отиде до реката, която му беше любима в детството. Спомни си как помагаше на баща си да ловят риба и разглеждаха пеликаните. Излишни мисли и чувства,  помисли си отново. Поседна на тревата и отвори плика. В него имаше 2 стари листа хартия. С разкривен, но красив почерк бяха изписани от край до край. Бавно се зачете:

„ Васко,

Липсваш ми, синко! Не знам кога ще прочетеш това писмо, но знам, че ще е скоро. Жалко, че не можем да се видим, но знам, че е заради службата ти, а не защото не искаш. Как е малкото ми внуче. Целуни го от мен. А съпругата? Не я гълчи много, тя е добра мома. Искам за последно да ти разкажа нещо. Това ще е последната следа от мен, след това няма да те закачам, все пак аз съм само един изкуфял и досаден старец. Помниш ли колко често идвахме двамата на реката за риба и гледахме птиците и ти винаги искаше да вземаш яйцата им, а аз ти се карах. Помниш ли какво ти разказвах за моето детство, как аз също съм искал да ги ловя и чупя. Може да си забравил историята, но ето я накратко.  Когато бях малък и аз идвах на реката, за да наблюдавам пеликаните. Обичах да ходя до гнездата и да ги разрушавам. Един ден, докато се опитвах да счупя поредното яйце се подхлъзнах на един камък, паднах и ударих лошо главата си. Присъни ми се златен пеликан. Нежно ме погледна и ми каза, че ще ми помогне ако се съглася да направя нещо за него. Веднага приех. Каза ми, че знае кое и къде е най-голямото съкровище на земята. Зарадвах се много. Помоли ме да спра да разрушавам гнездата. Каза ми още, че неговото богатство се криело в тях, а моето в дома ми. След това се събудих и държах перо. Изтичах в къщи да търся съкровището, но не разбирах защо го няма. Очаквах сандък  пълен с жълтици, а  там бяха само майка ми и баща ми. Прегърнаха ме силно, а аз им подарих перото. Когато ти беше малък също ти разказвах това, но предполагам, че си забравил. Надявам се, че когато сега четеш историята ще я разбереш по-добре. Писмото стана твърде дълго, знам… Отегчавам те, извинявай. Обичам те, Васко! На добър час и успех! ”

Васил стисна силно писмото и се затича към стария дом. Отвори портата и коленичи на старата каменна пътека. Все още имаше хора в дома му, които отдаваха съболезнованията си. Всичко се обърнаха към него, а той беше безсилен. Не можеше да скрие сълзите си. Силен вик се изтръгна сякаш от самото му сърце.

-          Защо?! – извика силно

Съпругата и синът му се втурнаха към него и го прегърнаха. Държеше в ръка писмото  и ридаеше горчиво. Над стария двор прелетя пеликан и едно перо от него нежно падна на пътеката. Синът на Васил го вдигна, повдигна лицето на баща си, погледна го с кристалносините си очи и му подаде перото.

Всяка сълза отмиваше калта от сърцето на Васил. Всяка сълза превръщаше перото в златно!

 Габриела Петева Петрова

години: 17

град:  Русе

 

“Розовото перо” от Йоана Борисова, 11 години, гр. Дупница

August 31, 2012 by Перо от пеликан | 0 comments

Розовото перо

            Вече беше краят на лятото и от  моята ваканция не оставаше още много. С такова нетърпение я чаках, а тя всеки момент  щеше да свърши, без да съм преживяла някое страхотно приключение. Последният ми шанс за него бе предстоящият приключенски лагер в Стара планина. Така че в деня на заминаването бях много щастлива и пълна с очаквания за игри, разходки в планината и други скаутски забавления. Още повече, че и морето бе наблизо – може  да ни разходят до плажа. Вярно е,  не познавах никого, но приятели  лесно бих намерила. Когато се качих в автобуса обаче забелязах, че по-голямата част от децата са доста нахакани и самоуверени… и не дотам дружелюбни.  Нещата не тръгваха по план, но „Както и да е” – казах си аз.

В  първият ден от лагера ръководителите ни поставиха и първата задача. Трябваше да отидем в близката гора и да открием нашата „Специална находка”. Нямаше обяснения каква точно е тя и къде точно да търсим. Имахме два часа, за да я открием. Всички се пръснахме на различни страни. Скоро другите деца си намериха по някакъв предмет – кой подкова, кой стрела, странен камък и други интересни неща.Чувах как доволни се връщаха от успешно изпълнената мисия. Само аз не успявах да намеря каквото и да било. „Специална находка” – хайде де! Вече се ядосвах как може да се провалям така още в началото. Гледах по високите дървета, по пътечката, около камъните, но нямаше нищо, което да привлече вниманието ми. Двата часа вече минаваха и аз реших да се връщам – само това ми липсваше, да ме обявят още на първия ден за издирване. С провлачена и отчаяна крачка вървях по обратния път и вече си представях как мрънкам пред ръководителите, че в цялата гора само за мен няма „Специална находка”.  И докато се влачех, така се спънах от корена на едно дърво, че като чувал с картофи се изтърсих в храстите до пътеката. С усилие се измъкнах и започнах да изтупвам тревките и пръстта от себе си, споменавайки за кой ли път, че това само на мен може да се случи. На всичкото отгоре  в косата ми имаше клечки и… още нещо. Прокарах пръсти и в ръката ми остана едно перо.  Уморена, отчаяна и изнервена си казах, че ще се появя в лагера  закъсняла, мръсна, без „Специална находка” и с перо в косата, като индианка. Ще ми се подиграват до края на престоя, си мислех, докато се опитвах да се приведа в що- годе приличен вид. В този момент се загледах в падналото да краката ми перо. Имаше нещо по особено в него. Вдигнах го и го разгледах. Да, то наистина бе особено – бях свикнала с цветовете на птиците, но този розов оттенък не се връзваше с познанията ми за тях. Реших, че в крайна сметка то ще бъде моята „Специална находка”и е по-добре да намеря нещо незначително като перо, отколкото да изляза от гората с празни ръце. Затова бързо го сложих в раничката си.

Пристигнах в лагера точно за проверката. Ръководителите ни подканиха всеки да покаже какво е намерил. Слушах за откритията на другите деца, заедно с много обяснения и познания за природата и самите предмети. Не можех да се скрия – дойде и моят ред. Когато другите деца видяха моето перо, започнаха да ми се подиграват: „Ха-ха-ха,  „специлно”  перо от кокошка, боядисано в розово!  Хора, трябва бързо да отидем да намерим птицефермата, където боядисват кокошките в розово – това е насилие над бедните кокошчици.” Или пък „Стига бе, хора, не се подигравайте на момичето, това е перо от фламинго, емигрирало в България ха-ха-ха!!!” Изобщо добре се забавляваха за моя сметка. Ужас! Постарах се да не им обръщам внимание, на всеки се случва да има лош ден.

Тъкмо си помислих, че страшното вече мина, ръководителите ни поставиха нова задача – да измислим история за нашите „Специални находки” и да я разкажем на следващия ден! Ами сега! Какво можех за измисля за някакво розово перо, което наистина може би бе боядисано?!?

Останалите занимания минаха добре. Вечерта като си легнах се замислих какво ли може да напиша…. Не можах да  се сетя нищо…много ми се спеше, затова реших да му мисля на следващия ден. Умората си каза думата и заспах бързо. И тогава сънувах странен сън.

Не бях човек, бях птица – голяма, розова и красива птица. Бях розов пеликан, който летеше с ятото си. Усещах, че цялото ято прави изящни форми докато лети, само аз се опитвам, но не мога и правя грешни неща – развалях цялата фигура.

- Хей, ти май никога няма да се научиш да летиш по гръб! – заяде се една пеликанка, която летеше  наистина много добре – Малките пеликанчета се справят по-добре от теб!

- Заслужаваш да те изритаме от ятото и да изядем храната ти! – кряскаше друг пеликан – Ти си някаква гарга в пеликанска обвивка!

Тръснах, натежалата си от торбестия клюн, глава и си казах, че и като птица все съм си същата късметлийка. Заобиколена от „верни” и добре настроени към мен приятели.  Усещах глад и скоро цялото ято тръгна на лов в езерото. Летяхме толкова ниско над водата и толкова близко едни до други, че виждах как рибките ужасени се струпват към края на езерото. Те бяха моята храна и аз заедно с останалите пеликани си хапнах добре.  Вечерта всички крояха планове за дългото пътуване – тръгнали бяхме от резервата „Сребърна” и тук бе първата ни почивка по време на дългото пътуване към топлите страни. Изведнъж другите пеликани се разкряскаха разтревожено – бяха забелязали, че липсва едно малко пеликанче. Всички полетяхме отново там, откъдето скоро бяхме преминали. Аз кръжах над една горичка в близката планина. Обикалях ли обикалях, но не намирах нищо. Дочух обаче някакво шумолене  и тих говор. Присвих крила и кацнах тихо на един бор. Бяха хора, които тихо разговаряха помежду си. Наострих слуха си, за да чуя какво си говорят. Така разбрах, че бяха уловили малко розово пеликанче. Радваха се и планираха  да го използват, за да примамят повече пеликани. Бях ужасена. Бедите в птичия свят можеха да се окажат и смъртоносни. Положих максимално усилие да не се чува тракането на клюна ми от страх и без да му мисля много проследих двамата до една дървена барака. Видях как сложиха малкото пеликанче в касетка и я покриха с едно дърво, за да не избяга. Притихнах и когато светлинката в бараката угасна се спуснах към касетката. Много време изгубих докато успея да отместя дървото – адски много тежеше. Но все пак успях! Но пеликанчето бе толкова изтощено, че не можеше да лети. Розовата ми главичка мислеше трескаво. Не можех да го оставя тук, не можех и да го повдигна, за да му помогна. Усещах как се ядосвам в съня си, че нямам дълги човешки ръце, за да го взема и крака, за да избягам по-бързо, възможно най далече, от това ужасно място. Но бях птица и имах само крила и голям торбест клюн.  Тогава се сетих.  Казах на малкото пеликанче да не се страхува и да ме чака, защото скоро ще се върна. Полетях със скорост, на която никога преди това не съм била способна. Скоро стигнах езерото, в което ловувахме, и с едно загребване взех в клюна си една рибка и малко вода. Пътят назад ми се видя безкраен, но усещах как успявах да се справя с летенето още по добре. Скоро бях пред касетката в дървената барака. Още малко и слънцето щеше да изгрее. Нямах много време. Отидох при малкото пеликанче и му дадох да пийне вода и да хапне рибка. То се посвести и успя да излети заедно с мен. По пътя към ятото го придържах и подкрепях, успях да летя дори по гръб.  Когато пристигнахме  се чуваха само крясъци:

- О, не! Никъде го няма, изгубихме го! Хайде да летим в гората за да го намерим!

- Всички сме тук, никой от нас не го е намерил! Да летим към гората!

- Еййй, онзи пеликан, дето се държи като гарга още го няма…

- Ха, и ти си глупава миличка, точно той никога няма да намери изгубено пеликанче – сигурно и той се е изгубил.

Това вече им бе в повече. А аз ще ги спасявам. Но такъв е живота – има ги навсякъде и при хората и птиците. Нахакани твърдоглавци, високомерни и жестоки към по слабите. Но аз няма да бъда като тях. Спуснах се в средата и предупредих всички за опасността, която ги грозеше. Малкото пеликанче вече се бе сгушило на топло и сигурно място в перата на майка си.

На  другият ден, вече летях редом с ятото и всички птици ме обичаха. Също така вече летях добре – точно като тях. По-скоро по-добре от тях. Усещах удоволствието да се рея в небето и да правя различни пируети във въздуха, като при балета ….

Тогава се събудих. Спомних си съня и се сетих, че на мястото, където в съня си спасих пеликанчето, в реалността  намерих розовото пеликаново перо.

Разказах тази история и знаете ли какво?… Моята беше най-хубава от всички!!!!

Йоана Борисова

години: 11 години

град:  Дупница

 

  • Facebook
  • NetworkedBlogs
  • Twitter
  • YouTube