“Перо от пеликан” от Давид Мавродиев, 11 години, гр. София

| 20 Comments

Перо от пеликан

 „Най-същественото е невидимо за очите!“

Антоан дьо Сент Екзюпери

 

Аз не съм Мартин (героят на романа), а Давид. И моля, имайте в предвид, че не съм много голям. Но реших съвсем сам, с перо, подарено ми от пеликан, да напиша цял роман. Опитах, ала нещо не сполучих, но поне да пиша хубаво се научих.

После реших да напиша разказ в рима, за моя пеликан и неговата родина. Но и това, за съжаление, не се получи. Тогава реших да напиша как пеликанът учи, български език в училището за пеликани, за гъски, патки, врани и за всякакви други птици, които искат да бъдат отлични ученици. Да, реших да напиша в рима есе, за пеликана, живеещ в страната на Черно море. Тя България се нарича и пеликанът много я обича. Това той сам ми го каза, а после неговото училище ми показа. То представляваше поляна една, в резервата Сребърна. Там приятелят ми, пеликан- весел, игрив и засмян, беше вече заменил птичия си вик, с много думи на български език. Помолих го повече да ми разкаже, за постижението си. И даже, записах неговите слова. Да, сега ще ви ги представя (и без моя коментар ще ги оставя).

Преди да отлети, той ми сподели: „Вече българските букви зная – мога да пиша и чета. Така света ще опозная, докато раста. Буквите ви са чуден дар – с тях приказките оживяват. На книгите са пръв другар, а познание на мене дават. Обичам книгите ви и ги чета! Обичам буквите ви – с тях летя! Те винаги с мен ще вървят, на живота ми по дългия път!…“ И без да чака покана, разказа ми още пеликана, че като мен, на 6 юни е роден. Също каза, че обича тишината. Обича синевата на небесата. Обича папратта в блатата. Обича лилиите във водата. Обича върбите край реката. Но най-много обича свободата!

Явно, този пеликан от съдбата бе призван, да ми отвори очите, за да прогледна сред мъглите… Огледах се в речното огледало и видях пеликани – ято цяло, които така ми приличаха на моите приятели, на свободата новите създатели. Тях не можеш да затвориш вкъщи в клетка, нито да ги сложиш в зоопарка зад решетка!… И още видях в огледалото моите мечти, нарисувани от слънчевите лъчи. Тогава разбрах… Изведнъж осъзнах, че водното огледало ми е дало образът на пеликан! Беше ме срам, че по-рано не съм открил, че този пеликан мил, с хубав и приветлив вид, съм бил аз – Давид.

Но ако има размяна, ако огледалото показва някаква промяна и всъщност не съществува пеликана, то защо тогава перото му остана в моята ръка? Нали не бе истина всичко това?… Вече зная, че накрая перото остана при мен, за да ми напомня всеки ден, че „най-същественото е невидимо за очите“, защото и в нощите и в дните, то, перото, е в нас самите!

Вече вярвам, че перото предоставя чудеса, на всички деца. Но не, не мога перото си с вас да деля, само тайната му мога да споделя. А и не ви трябва перото мое, защото всеки си има перо свое и с това вечно перо пише българското слово. Трябва да се знае, че това перо не се продава. На заем също не се дава, но и не се подарява. То е в сърцето на детето. Само с него мечтите се осъществяват. Но и с него пеликаните се отбраняват и свободата си защитават. Мисля, че на всички стана ясно, че е извънредно опасно, да се затвори пеликанът на място тясно. Затова е нужен нов знак за забрана (без право на отмяна), че се наказва строго хващането на пеликана. Тук е мястото и за моята молба голяма: Хора, не чупете перото на пеликана! То му е нужно да живее и в небесно-сините си мечти да се рее. Моля ви, не го затваряйте в клетка, не му търсете сметка, а го оставете на неговата поляна, с цветя застлана. Много моля, не убивайте в мен пеликана!…

Давид Мавродиев
Години: 11
Град: София

Tags: , ,

20 Comments

  1. По-добро есе не съм чела! И то в рима, и то от толкова малко дете! Краят направо ме просълзи!… Определено, това момче има голям талант и необикновена дарба!!!

  2. Коментарите за това есе се намират на http://jabalka.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/07/27/eto-neshto-koeto-me-vpechatli-nadiavam-se-i-vas.983389 Аз първо на този сайт прочетох есето и направо настръхнах… Гениално есе! Момчето не само е много талантливо, но и с богато въображение, присъщо на даровитите деца. И моля, не убивайте в него пеликана!…

  3. Че Давид е талант е ясно. Че има дарба- също. Че това е най-доброто есе на конкурса- просто две мнения няма по въпроса. Сблъсках се с неговото творчество покрай един новинарски сайт http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=4923651 и там за първи път имах възможността от сърце да се възхитя на нещо толкова чисто, по детски наивно и откровено, но и много стойностно… Дерзай, момче!

  4. Исках дъщеря ми да участва в този конкурс. Тогава тя ми показа своя коментар на сайт, с информация за Вашия конкурс http://kulturni-novini.info/news.php?sid=7 Удивих се от коментара й и я помолих да ми покаже това есе на 11-годишния Давид Мавродиев, за което тя така възторжено говори… Прочетох го. Просто нямам думи… Отлично есе! Крилато, като пеликан! С много стойностни послания!… Сега вече разбрах, защо дъщеря ми твърди, че след това есе повече няма какво да се каже. Напълно съм съгласен с нея.

  5. По-интересно и силно открояващо се есе от години не съм чела. Усеща се пеликанът в него! Разбирам, защо в последно време в мрежата това есе е най-актуалната, най-четената, най-търсената и коментирана информация- на “бялото” няма как да кажеш “черно”… Есето е уникално! Има много дълбок и скрит смисъл в него! Карате да се събудиш от ежедневието ти и да се замислиш за истински важните неща в живота. Просто те заразява с гледната си точка… И аз реших да разбера повече за малкия автор на есето и написах в Google “Давид Мавродиев”. Радвам се, че го направих, защото си подарих още вълшебни мигове с неговото творчество. Сега вече зная, че това есе не е моментна хрумка, а поредната крачка на това момче към успеха!…

  6. На всички, които са прочели моето есе, БЛАГОДАРЯ от сърце! А на тези, които в бъдеще ще го прочетат, пожелавам и те от книгата да се вдъхновят! Но най-много благодаря на хората, които тук и на други места есето ми коментират и в него всеки път по нещо различно намират! Дано коментарите ви, мили хора, не спират! И децата от моето есе да не се плашат, а своите творби за конкурса да изпращат! Моля ви, от пеликана в мен не се плашете, а го разберете и го обикнете… А после вашите пеликани намерете и в есе ги опишете, и разказите си за конкурса изпратете! Тази моя молба голяма е продиктувана от личната ми драма, да не би моето есе да убие във вас пеликана… Няма да го дапусна, няма!…

  7. Има хубави мисли, но всичките чужди!Личи, че не е искрено, а е писано за награда. Няма лошо!Момчето се бори за стипендия!Дипломите му трябват-ама не помагайте чак толкова,де!Амбициите на родителите дават като плод анти-инициативни личности.
    До другите с есет:-не се лъжете от коментарите по това есе! Това са все или повечето, от близки на Давид хора, познавам ги. Пишете и пишете.Нещата ви са много по-интересни,защото не са нагласени и идват от дълбината на детските ви души. Не ползвайте клишета като”не чупете крилата на децата, че няма как да летят” или неща,които вече са казани, като цитата от Екзюпери. Пишете, това,което чувствате вие самите-само така се проявява уникалният талант.

  8. Преди повече от седмица прочетох това есе в един блог в нета. Мислих си, да напиша колко ме е впечатлило, но тъй като имаше много други положителни коментари, то само кликнах на “Харесвам”. Беше ми ясно защо толкова много хора са провокирани от текста на малкия автор и го подкрепят, въпреки че бългъринът по принцип чете, но не обича да хвали! Може би, затова и аз, като всеки средностатистически българин, запазих моето мнение за себе си. Но сега се чувствам длъжна да го направя, не защото хлапето има нужда от помощ, а защото и тук се появи поредният “хейтър”, който избива комплексите си на гърба на толкова малко дете. Срамота! Ето, че се намери някой, който “на бялото да каже черно” \цитирам един от гореизложените коментари\. Нямаше начин просто в кацата с мед, освен пчели, да не дойде и конската муха!… Първо, господин/госпожо “Иво”, както виждате аз съм написала фамилията си и ще напиша и първото си име- Дияна. Не се страхувам, нито се срамувам да застана с името си зад моя коментар, за разлика от Вас. Държа да Ви уведомя, че за мое най-голямо съжаление, нямам честта и удоволствието да познавам Давид, нито съм от неговите т.нар. от Вас “познати”. Правя това пояснение, за да не би случайно да имате наглостта да кажете, че и мен познавате. Въпреки че силно се съмнявам да познавате когото и да било от коментиращите по-горе люде, защото ако беше така, то можеше да направите своя коментар и лично пред тях “очи в очи”, а не да пишете тук, да се криете зад някакъв ник и да “плюете” творчеството на момчето. А и излиза, че това дете има твърде много “познати”, защото след всяко негово произведение в нета не само са много коментиращите с добри чувства творбата му, но и харесващите, споделящите и препоръчващите я. Едно от есетата му в рима гледам е четено от 1012 човека- може би, Вие всички ги познавате и продължавате да твърдите, че те са му “познати” и затова го четат, коментират, споделят и препоръчват?… Не мога да разбера от къде идва тази злоба и завист? Да не би това хлапе, със своето есе в стихотворна форма, да се явява пряк конкурент на Вашето отроче за наградата? Или на Вас самия, защото от стила на коментара Ви и начина Ви на изказ, разбирам, че спокойно влизате във възрастовата граница за участие в конкурса \от 7 до 18 год.\. И когато Вие на 11 години напишете в рима нещо по-добро от това есе, то тогава може да си позволите да изказвате мнението си по този начин. Запомнете, че критиката би следвало да е градивна, а не самоцелна! Иначе заприличвате на лисицата, която вижда, че гроздето е високо и затова казва, че то е кисело!… И след като Ви разказах басня, чувствам се длъжна, в качеството ми на най-новия фен на творчеството на този малък автор, да Ви “поздравя” с неговата басня, която открих в нета- http://az-deteto.bg/knigi/galabat-i-mravkata-i-zhabata-poiskala-da-stane-kolkoto-vola/161/kniga.html Може би и тук забелязвате “чужди мисли” и хлапето, според Вас, коментира книга отново за диплома, стипендия и награда?! Моля, не вменявайте Вашата мотивация на това дете. Просто Ви съжалявам! Не за друго, а защото от личен опит знаете колко е трудно да се живее бездарно, некадърно и жалко. Защо тогава искате, освен във Вас, да убиете пеликана и в Давид?… После се чудим, защо в България не остават талантливите и даровити млади хора. Сред тръни и бурени няма как да бъде разбрано едно цвете, нали?… Мило момче, не обръщай внимание на подобни хули. И не си прави труда да им отговаряш, за да не се изцапаш с кал. Остави ги в собствената им дупка да си миришат и самоизяждат, а ти продължавай да се рееш в небесно-сините си мечти… И продължавай да пишеш чудесните си произведения, без значение дали иде реч за гатанка, басня, стихотворение, песен, есе, разказ и т.н. Думата ми е, че вече си име в нета и имаш своите последователи, които те подкрепят! Ще се радвам, ако след време, животът ни срещне, тъй като тогава ще имам възможността да ти стисна ръката, лично да те поздравя и да ти кажа, че за мен Малкият принц се е върнал и е написал чудно есе, за неговото перо от пеликан!…

  9. Браво, много хубаво есе! Личи си креативността в него… Няма какво повече да добавя, освен, че се присъединявам към добрите коментари с две ръце. А на господина, представил се за Иво, имам няколко неща да кажа: Щом няма нищо лошо да се бориш за стипендия, тогава защо го правите на въпрос и от вашия коментар излиза, че е много лошо и срамно нещо… Аз съм на 17 години и съм амбицирана да спечеля стипендия, а в амбицията си не виждам нищо лошо, срамно и страшно, а напротив, считам, че както е в целия свят и тук талантът трябва да бъде оценен. А и какво лошо има, ако един конкурс мотивира младите хора да се конкурират за спечелването на награда? А как според вас ще се открои, забележи и познае даровитият млад човек, ако ги нямаше конкурсите? И не смятате ли, че колкото и да са примамливи наградите или стипендиите, ако човек няма дарба, няма талант, те са напълно безпредметни? Излиза от вашия коментар, че авторът на това есе е талант, щом има шанс да спечели наградата, а? Колкото до стипендията- аз се чудя, нима той до сега е нямал стипендия? Ако не на него, то на кого друг ще я дадат? Държавата май спи! Това момче на тази възраст, със своето творчество е национално богатство и ако някой в тази страна държи да запази таланта, а не да го цени късно (както Петя Дубарова), май е време да вземе отношение в тази насока. Въпреки че лично аз не вярвам, че момчето е написало есето заради стипендия, защото голословните ви твърдения не са подкрепени с никакви доказателства и могат да бъдат квалифицирани като клевета. Предполагам, че щях да ви повярвам, ако имахте конкретни аргументи и ако не бяхте “забравили” да споменете от къде имате подобна информация. Но не, доводи липсват! Защото и аз си позволих да потърся в една от търсачките на мрежата повече инфо за него (дори разбрах пълното му име- Давид Станислав Мавродиев) и открих, че ако момчето гони стипендия, може да си я получи и от спорта, тъй като е републикански вицешампион по карате и е приет в Националния отбор на България. Следователно, целта му не е стипендията. И диплома- също. Интересно, вие сигурно получавате или сте кандидатствали за стипендия, щом знаете толкова подробности за нея. Поправете ме, ако греша, но след вашето открито заяждане с автора на есето, реших да видя условията на конкурса и в тях никъде не се казва, че се връчват дипломи! Сега ще се извините ли на момчето, за лъжите?… И как всъщност разбрахте, че думите му не са “искрени”? Само не ми казвайте, че познавате и Давид! Честно казано не ме вълнува вие какво смятате, а ме интересува мнението на неговите и моите връстници. Щом след неговото есе никой друг не е изпратил есето си- това вече говори много. Значи много! Означава, че и другите млади хора намират есето му за искрено, интересно и много казващо, а не само аз. Вие трябва да разбирате това добре, щото от коментара ви става ясно, че сте или че ще бъдете психолог, щом правите умозаключения от рода на “анти-инициативни личности”. Предполагам, че имате преки наблюдения върху себе си, но колкото и да са ви били амбициозни родителите, без талант няма как да успеете. А и си противоречите, защото ако това момче нямаше покритие, нямаше да има такива големи успехи нито в литературата, нито в спорта. Нима мислите всеки член на жури от конкурс за глупав, че да бъде излъган? И тук ли говорите от личен опит?… Били му мислите “чужди”. Да не би да са ваши случайно? Да не би да сте си ги познали? И имате авторски права върху това есе? Ще ви се, но не би! Ще си останете с мечтите да имате поне 10% от дарбата на момчето. За ваша изненада, открих в мрежата първото стихче на Давид- http://az-deteto.bg/v-otchakvane-na-velikden/9485/view.html В тази връзка да ви попитам- и тези мисли ли са ваши? Имате ли претенции към стихотворението? Може би сте го патентовал? Или когато момчето е било по-малко и не е пишело чак толкова добре, тогава мислите са си негови, но когато стане по-голямо и пише страхотни неща- тогава вече има нещо гнило, така ли? Къде са коментарите ви на другите творби на малкия автор? Или те не ви касаят, защото няма награди, вие не сте участвал или вашите деца? Защото там не са засегнати личните ви интереси ли? И след като не харесвате това есе, защо не коментирате другите от този конкурс, или поне това което приемате за ваш фаворит? Но как персона като вашата ще бъде забелязана, ако не се изкаже под най-четеното, най-търсено и харесвано есе в мрежата? Като психолог трябва да сте запознат и с термина “чувство за малоценност”. Момчето с нищо не ви е виновно, че преди време някой във вас е счупил перото ви от пеликан и сте се превърнал в сърдит на целия свят и вечно мрънкащ дребен човечец, изкарващ своята житейска неудовлетвореност, липса на реализация и потенциал върху толкова малко, крехко и беззащитно създание. Не му крадете огъня, а заблестете със собствена светлина. Сменете подхода, защото в този живот всичко се връща и ако след време не искате някой да се отнася по същия начин с вас или вашето дете, не го правете и вие. Бъдете по-позитивен, по-усмихнат и ведър! Светът не свършва с един конкурс- ще дойдат и други възможности да победите, но не на всяка цена и с всички възможни средства. И с риск да ме обвините, че използвам клишета, ще ви кажа, че “насила хубост не става” и ако вие или вашите деца нямате талант, успехът се явява “мисия невъзможна”. И последно, ако позволите, интересувам се, как спите нощем? С чиста съвест ли, след като сте избълвали поредната помия върху невинната си жертва? Днес е това момче… А утре? Кой ще е следващият? Дали няма да съм аз?… В заключение, от името на всички млади хора, четящи този сайт ще споделя, че ако решим да изпратим своите есета за конкурса, то ще бъде не защото вие сте ни казали да пишем, а защото Давид със своя коментар ни е помолил да го направим!

  10. Есето е много добро и фактът, че е писано от 11-годишно дете го прави още по-значимо. А обстоятелството, че е в рима му придава още по-голяма въздействаща сила. Поздравявам малкия мъж, че е успял да съхрани перото си от пеликан и с него да напише тази творба, която радва душата. Шапка ти свалям, момче! Продължавай в същия дух и не падай, когато камъни \като Иво\ те спъват по творческия ти път. Знай, че в живота има и такива дребни душици, които се мислят за Голиат, но ти си Давид и в Светото писание е речено, че ще ги победиш!… Тъй като видях, че в този сайт, коментарите са повече и по-големи като обем от есето ти, исках да напиша моето мнение във Фейсбук-страницата на конкурса. Незнайно защо, нямах възможността да открия твоето есе там, за разлика от всички останали конкурсни работи, а тук като кликнах на Фейсбук-иконата под есето ти ми се отвори прозорец с текст: “An Error Was Encountered. The service field is required. The apikey specified does not have API access”. Замислих се, колко ли още хора са искали да харесат, споделят и препоръчат твоето есе, но не им е била предоставена тази алтернатива? Да не говорим и за липсата на твоя равен шанс във Фейсбук, спрямо другите “играчи” в конкурса… но млъкни сърце. Това е друга тема… След всички тези спънки да харесам есето ти с “Like” във Фейсбук и да го коментирам, където аз желая, ми се наложи и аз да се присъединя към “приятелската” атмосфера тук :) За моя голяма радост открих само една болна душица и нямам намерение да я коментирам, защото мама в моето детство ме е учила, че тя простотията ходи по хората и хване ли те веднъж, няма измъкване. И на прост човек, колкото и да му обясняваш, няма как да те разбере и трябва да го подминеш с мълчание. Но най-ценния съвет, който тя ми е дала е, че “по-умният винаги отстъпва”! Затова с “госпожа\госпожица Иво” няма да се занимавам… Нямам представа дали само ти четеш коментарите тук или и твоите родители, но предполагам, че е първото. Иначе родителите ти щяха да видят за липсващото ти към днешна дата есе във Фейса, за грешката, която излиза на F-иконата или за невъзможността да се отчетат харесванията на това есе. Стана ми ясно, че близките ти не са писали по-горе представените коментари или техни да са “лайковете” на есето ти, защото в противен случай те щяха да открият проблема много по-рано и да сигнализират. А ако го бяха направили, то нямаше начин да го има този технически проблем и днес. Следователно, “госпожа\госпожица Иво” използва гнусни и долни инсинуации да маниполира и дезинформира общественото мнение чрез своя негативен коментар. Така че Давид, по пътя на логиката разбирам, че близките ти не са чели и коментирали твоето есе, затова се обръщам с молба към теб, да предадеш на родителите си, че имат защитен от Закона достъп до информация и са в правото си да изискат от администраторите или модераторите на този сайт данните на лицето, нарекло се Иво \имена, мейл, ІР-адрес и др.\ за да подадат частен съдебен иск срещу лицето за клевета, за уронване на престиж и нанасяне на морални щети. И да знаеш има резон в това, което те съветвам ;) Само по този начин ще спрат подобни помияри да лаят ненаказано… И то по Пеликан!

    • Здравей, Христиана,

      бих искала да обясна на теб, както и на всички, които попитаха как да намерят и гласуват за есето-техен фаворит:

      1. Защо есетата не се виждат веднага при влизане във Фейсбук страницата на “Перо от пеликан”?
      Фейсбук таймлайн е задължителна функционалност на новите профили във ФБ. Тя има своите предимства при постването на снимки, видео или текстове, но постингите, които се виждат при влизане в страницата/профила, са само тези, които са публикувани наскоро. Естествено, Таймлайн дава възможност да се проследи цялата история на публикациите от самото създаване на профила – просто трябва да се скролне надолу по страницата/профила и да се изчака надписът “Earlier in….” или “Предишни публикации” (мисля, че това е надписът, ако ползвате ФБ на български език) и след това се зарежда съдържанието от по-отминал период.

      2. Как да намерите конкретно есе?
      Просто изчакайте ФБ страницата да се зареди, ако това не се случва, значи имате проблем с нета :-)

      3. Бутоните в блога http://www.perootpelikan.net/wordpress, които се намират под различните публикации, включително и под есетата:
      Това не са бутони за харесване, а за споделяне, т.е. с тях можете само да споделите/да публикувате това, което ви допада на вашата страница или на страницата на приятел или да го изпратите по мейл. Целта на тези бутони е да ви улеснят при споделянето (вместо да копирате линка от браузера и после да влизате в профила и т.н., директно натискате бутончето на мрежата/пощата, която ви е необходима и споделяте). Харесването на есе е възможно само във Фейсбук и е желателно да е на страницата на Перо от пеликан, за да можем да преброим броя “харесвания” накрая :-) . Колкото до техническите затруднения – възможни са и са нормални – при мен се е случвало веднъж, в рамките на 1 цял ден, когато софтуера се ъпдейтва. Мисля, че е в рамките на нормалното, изисква малко търпение, а и не ограничава възможността за гласуване от страна на читателите, защото просто става дума за друга функционалност :-) .

      4. Правилата за гласуване за есе от страна на читателите са обяснени в Условията за конкурса, ако някой има допълнителни въпроси, може да пише на info@perootpelikan.net

      Използвам случая да помоля автора на блога Jabalka.blog.bg да прочете внимателно условията за ползване на материали от блога на “Перо от пеликан” и да се съобрази с тях, като добави източника на материалите, които е ползвал или свали тези материали, в случай, че не желае да го назовава. И му благодаря предварително!

      И още – желая успех на всички малки и не толкова малки участници в конкурса :-) !

      Зорница

      • Здравейте Зорница!
        Аз съм автора на блога- jabalka, толкова харесах есето на Давид , че съвсем емоционално копирах и споделих! Сега съм посочила източника , и направила коректно /според мен / страницата с публикациятя ! Извинявам се за този пропуск и се надявам този път всичко да е наред за да четем тези хубави съчинения на децата без притеснения и с удоволствие!
        Поздрави и усмихнат ден!

  11. Благодарение на това есе, аз не само разбрах за съществуването на книгата, но и започнах редовно да проследявам откъсите от нея, които се публикуват на настоящия сайт. Казах си, че тя трябва да е много специална и интересна, след като е поощрила този хлапак да напише толкова чувствено есе. И бях права. Книгата е завладяваща, съдейки по това, което до днес е публикувано. Интересно ми е какъв ли е краят й?… Що се отнася до есето, няма какво да коментирам, освен да изложа емоционалните състояния, през които преминах, четейки есето. Първоначално подходих към него с насмешка, после се смях от сърце (на говорещия пеликан на български език) и постепенно моята усмивка се стопи. Чувството на радост, щастие, веселие ако щете, отстъпи място на сериозността и драматизма, отрезвявайки ме чрез силата на обрата в думите на хлапака, който обясняваше как изведнъж е разбрал, че той е пеликанът. Последвалото съмнение (ако няма пеликан, как тогава остава перото му) само задълбочи емоцията. Но най-силна като внушение от драматургична гледна точка е заключителната част. След нея имах чувството, че съм хипнотизирана. Че отново съм се родила, но този път подсъзнанието ми връща спомена от болката, страданието и непосилния труд да видя белия свят. По този начин се почувствах- от уюта на безгрижното и безпаметно съществуване в утробата, до сблъсъка с действителността, с реалността на истинския живот. По-силно въздействие едва ли друга детска творба е имала върху мен. А имам претенциите в живота си да съм чела много, но честно казано аз тук “клишета” не виждам. Не че има нещо лошо в клиширани съждения, защото те се превръщат в клишета, само защото са общопризнати и общоприети истини, а истината бива само една и няма как днес ние да откриваме отново “топлата вода”, за да търсим оригиналност и отлика. В противен случай нямаше да ги има народните поговорки и мъдрости. Негативния етикет, който Иво слага върху клишетата, следва да бъде поставен тогава и върху цялото човешко твърчество, защото според неговата логика след Омир например или Библията, нищо ново не е казано?! В този дух на мисли, държа да апелирам към разграничаване на “цитат” от “клише”, защото в противен случай се изпада в патовата ситуация на отричане на световното книжовно наследство, тъй като няма автор, който да не цитира. Също така се налага и разпознаване на “клишето”, което е различно от “мото” на творба, какъвто е дебатираният случай. В този казус, хлапакът използва цитат за мото на творбата си и не го представя за свой, след като е посочил и автора му. Но явно някой има пропуски в обучението си, защото тези неща се учат още в началното образование. Всъщност, каквото и още да се добави по дискутираната тема, фактът си е факт- това есе не само е новаторско със своите тези, но и уникално със своето звучене, защото в римата се усеща звучност, открива се ритъм… Едни ще кажат, че е ритъма на живота, а други ще чуят може би крясъка на малкия пеликан или шума от крилете му, приготвящи се за полет. Обаче, както и да се чете, гледа, мисли, тълкува, слуша или чува това есе, не могат да се отминат с лека ръка или да се отрекат направо така лесно неговите достойнства. Човек трябва да е сляп, глух или умопомръчен за да не ги разбере. И ако трябва изцяло да съм искрена, налага се да добавя, че тази творба нямаше да има същото въздействие и внушение, ако не беше вплетената в нея рима. Тя й носи само позитиви. А обстоятелството, че всеки открива нещо различно в произведението го прави шедьовър. Твърдя това, не защото малкият автор го е написал в коментара си (поздравления за който!), ала защото аз примерно не откривам нещата, които Иво е намерил в него, а именно “не чупете крилата на децата, че няма как да летят”. Това е най-интересното и различно нещо в това есе- хората, обременени от клишетата, виждат по-горе цитираното, а волните души като мен откриват, че перото е “българското”, това което носим само в сърцата си и с него пишем родната реч. Или детето не лети с криле, а с българските букви и книги. А и че перото (българското слово) ни помага да защитаваме и отбраняваме личната си свобода. Това е моята хипотеза на най-омразния ми въпрос от училище: “Какво е искал да каже авторът?”. Не твърдя, че моята гледна точка е единствената, нито че е вярна, но поне като други не я натрапвам, приемайки я за монополна, най-точна и общовалидна. Хубавото на това есе е, че задава много въпроси, на които може да се отговори по-хиляди, а защо не и по милиони начини, защото то предоставя възможности за плуралистични и контрапунктни гледни точки, за разноцветност и многообразие в мненията, но най-вече- за безкраен полет на мисълта в коментарите. Вярвам, че ще помогне и при творческия процес на “случването” на книгата “Перо от пеликан”, или поне при изготвяне на заключителната й част, която с нетърпение очаквам. Това е моят скромен принос към коментарите на есето и предварително се извинявам, ако съм била крайно обстоятелствена в изложението си. Държа да изкажа и сърдечните си благодарности на малкия автор, както за това, че с естето си ме направи част от своя свят и ми подари необикновени мигове, така и за това, че ме научи как се коментира творба. Имах добър пример и отличен учител, малки ми непознати приятелю- http://www.az-deteto.bg/knigi/tom-soyer/75/kniga.html?p=kniga&aid=75&pg=tom-soyer Май и ти, като Том Сойер се хвана в голямо приключение с това си есе. Знай, че с негативния си коментар Иво ти направи огромна услуга, първо, защото вместо “да изпише вежди, извади очи” и то своите и второ, защото мобилизира голяма част от твоите “фенове” да се включат в диспута тук- да си отворят очите, за да прогледнат “сред мъглите”, както пишеш ти. Не му се сърди, не му се и обиждай, той сам не знае какво пише. Давам пример с “уникалния талант”. Всеки талант е уникален, всяка дарба- също, тъй като всеки човек по своята същност е уникат. Ти успя със своето есе да ме убедиш, че в нашата страна продължават да се раждат талантливи и много даровити деца, създаващи творчество, родено от “дълбините на детската душа” и описваща с такава лекота чувствата си. Продължавай да пазиш пеликана в себе си. И ако случайно някога някъде счупиш неговото перо, залепи го и продължи да пишеш така красиво и звучно българското слово, защото ако спреш ние, твоите читатели, много ще загубим. Вдъхновение пожелавам и попътен вятър на малкия пеликан!…

  12. Това най-коментирано есе радва! Радва сетивата, радва и душата. Посочвам само това, за да не се налага да използвам “високопарни” думи, тъй като те вече са казани от другите коментиращи. Значимостта на творбата е видна, след като основната идея в нея е преекспонирана твърде буквално от следващите участници в конкурса. Имам предвид “убийството на пеликана”. Предполагам, че за този идеен развой, основен принос имат и коментарите след есето, защото там е внушението за преследвача (ловеца) и неговата жертва, както и за раняването на птицата (счупеното или откъснато перо) или направо- нейното убийство. Авторът на по-горе представеното есе, Давид, може да бъде доволен от резултата, защото истинският талант създава в най-добрия случай последователи, а в най-лошия- имитатори. В случая, дете, идеята ти е толкова силна, че е вдъхновила твоите последователи да я използват. Бъди горд от този факт! Честно да си призная, нямах намерение да представям мнението си публично, но тъй като момчето (в своя коментар под есето) моли милите хора “коментарите да не спират”, реших да го послушам и да се разпиша и аз тук. Но не само по повод хвалебствията ми за тази детска творба, но най-вече в стремежа ми да обобщя коментарите на прежде изказалите се особи. Желанието ми е продиктувано от обстоятелството, че дискусията, за особеностите на съвременния творец, до голяма степен се е преместила тук. И така, какво имаме… Много млад талант, който безспорно притежава дарбата да твори. Но достатъчен ли е талантът на твореца, за да успее да достигне своите читатели? Не. Нужно му е поле за изява, място, в което да покаже своя талант. Къде може да се случи това? Ясно е, че само на конкурсите. Те се явяват трибуната за изява на малките и не толкова малките творци. Съпоставяйки се с конкурентните участници, всеки млад автор разбира къде точно стои спрямо другите. Открива и какво още не му достига, или какви са му предимствата пред останалите кандидати за наградата. А наградата може да бъде приета като стимул, но и като оценка на таланта. Дипломата пък посочва мястото на таланта спрямо другите, или засвидетества изявата на детето, а и се явява вид поощрение (затова няма сериозен конкурс, в който да не се дават дипломи, дори и само “за участие”). Стипендията, от своя страна, допълнително амбицира и определено мотивира, защото колкото и да се избягва този въпрос, няма как да се отрече, че за да достигне до по-голяма част от своята публика, на всеки млад талант му е нужен финансов ресурс. Ще дам пример с моите внуци. И двамата се изявяват в сферата на изкуствата, само че малката се занимава с изобразително изкуство (рисува много красиви картини), а големият и той като това момче се е запалил по бойните изкуства (таекуондо). Знаете ли колко финансови средства дават синът и снахата за развитието на талантите на децата? Изобщо не става дума за скъпите бои, четки, скицници, палитри, или кимона, колани, анцунзи, протектори и пр. Не става дума и за месечните такси за курсовете, които се плащат на учителката или на инструктура. Говоря само за конкурсите- разходите по изпращане на творбите по пощата на малката, но най-вече разходите за да отиде и да си получи тя наградата или дипломата (и то не сама, а с придружител, защото е още малка). Конкурсите са много и не само в цяла България, но и в чужбина. И детето когато има желание да участва и представете си вече е спечелило първо място, много е трудно да му кажеш, че няма пари, за да се пътува, за да си получи наградата, или че един от родителите му ще загуби още пари, тъй като трябва да си вземе неплатен отпуск, за да може и той да пътува с него. Но как ще се утвърди името на малкия творец, ако той не участва на повече конкурси и ако с творбите си печели награди, а в крайна сметка неприсъства на тържествената церемония по награждаването на отличените участници? Най-малкото това е неуважение към организаторите, въпреки че до ден днешен никой организатор на конкурс не й е поел пътните разходи или престоя на място. Да не говорим, че в повечето случаи официалните церемонии по награждаването се провеждат в късните часове, за да нямат възможност участниците да пътуват обратно още същия ден, а да останат и да “инвестират” в местната регионална икономика още средства като туристи. Също и няма детски конкурс, в който наградите да са парични, а децата имат нужда от тези средства, за да си покрият поне пътните разходи. Подобно е положението и при състезанията и турнирите на големия внук. Там отново транспортните разходи са за сметка на родителите, както и такса “участие” (без да се заплати няма как участникът да се състезава). За балканските или световните турнири, които са в чужбина, по същия начин стоят нещата, само че разходите са още по-големи, защото към споменатите трябва да се прибавят и няколко нощувки и хранения. Нищо не се поема както от организаторите на състезанията, така и от спортния клуб, Федерацията и държавата ни като цяло. А после се чудят държавните ни мъже къде са постиженията на спортистите ни на Олимпиадата в Лондон? Колкото и да е тъжно, трябва да си го признаем, че без пари, нама как да дойдат големите успехи на творците ни, или високите постижения на спортистите ни. А джобовете на родителите и близките не са чак толкова дълбоки… Простете за отклонението ми, но първо, исках да дам конкретен пример от прекия ми сблъсък с балгарската реалност, по отношение на развитието на младия талант, без значение в коя област се изявява и второ, държах да демонстрирам съчувствие към родителите на Давид, защото знам какдво е да се грижиш за даровити деца, като у нас те са две, а при тях е едно, но талантливо и изявяваща се в две области (изкуство и спорт), което означава, че разходите им са сходни на тези на моя син и снахата. Уви, те не са никак малки… И трето, държах нагледно да представя личния ми поглед към дискутираната тема, преди да представя тезата си, че освен талант и дарба, както и място за изява, на всеки млад творец му е нужен основен капитал за да продължава да развива таланта си. Тук е мястото да спомена, че са нужни спонсори, дарители, благодетели, меценати, спомоществователи или както искате ги наречете, но са крайно необходими за да я има и успешността на таланта. Без значение дали тези физически или юридически лица ще раздават стипендии, ще покриват разходите на младите таланти при техните изяви, или ще финансират бъдещите им творчески планове и проекти- тях просто трябва да ги има и това е главното в настоящата полемика. Аз, ако имах фирма примерно, бих спонсорирал млад творец, като това момче, не само заради неговия неподражаем стил на писане и безспорен талант, но и защото с тази му визия (по снимките в нета гледам, че е много чаровен) спокойно може да бъде рекламно лице на моята фирма, рекламирайки я на всяка своя изява- и поетична и спортна такава. Същото се отнася и до моите внуци, въпреки че нямат чак такива големи успехи, но също са даровити и симпатични деца. Но за голямо мое (и на даровитите деца в България предполагам) съжаление, спонсорите не мислят по този начин… И тъй като те липсват, децата започват да се борят за стипендии. Моите внуци тази година също ще кандидатстват по проекта “Успелите деца на България” на Фондация “Димитър Бербатов”, но както разбирам от медии и познати, дори и да успеят да се класират сред номинираните и бъдат приети в Клуба на децата на Фондацията, ако не са сред финалистите, нямат шанс да получат стипендия. И какво тогава им остава? Отново мама и тати, които ще работят до краен предел на силите си, за да може след време тази страна да се гоордее с имената на децата им, въпреки че с нищо тя не е подкрепила дарбата им, с нищо не е допринесла за развитието на таланта им, с нищо не е спомогнала за изявите им. Другата възможност е мама и тати да прекратят финансовата “инжекция” на децата си, тъй като българската действителност днес предполага редуциране на разходите до крайност и тогава младият талант няма да успее да просъществува още дълго време сам, без помощ, без разбиране, без съдействие! Това е обреченото бъдеще на талантливите и даровити деца на България, ако нещо не се промени в тази насока. Въпреки всичко, аз съм оптимист. Надеждата ми е в средствата за масова информация и по-точно новите комуникационни канали. Вярата в бъдещето на таланта ми върна медията Интернет. Като добър посредник, тя помага творецът по-лесно, бързо и безразходно да достигне до своята аудитория (въпреки че при конкурсите в мрежата, отново го има моментът на връчването на наградите на място). Нетът дава възможност за обратна връзка “творец-публика” по всяко време, а и скъсява дистанцията между двете страни. Но въпреки всичко, живото слово (или красотата от прекия поглед върху картина) ги няма в нета. Друго е да отвориш книгата в книжарница, в библиотека, или да съзерцаваш картината на изложба, в музея. Друго е да видиш и самият творец, а не само неговото произведение. Съвсем друго е той да ти прочете написаното от него, или да ти разкаже как е сътворил картината си. Следователно, за мен в литературата все още издателите са нужни. Но те не трябва да чакат големи печалби от издадените книги, ако не са направили нищо да промотират творбите, или авторите им. Няма начин да очакваш печалба, ако не си проучил пазара. Тук е мястото на маркетинг- специалистите. Ако трябва тепърва да се утвърждава едно име на нов творец, нужни са му и (твърде модерните за мен и непонятни понятия) ПР-специалисти, имиджмейкъри, ивент и бранд мениджъри. Но благодарение на мрежата, тези специалисти не са задължителни. Ето какво имам на ум… За пример давам отново това дете, Давид, което със своите произведения в нета само си е създало вече имидж (образ), утвърдило е името си, популяризирало го е, изградило си е репутация и в скоро време това име може да му носи само дивиденти, превръщайки се в марка, гарантираща качеството на всяка нова творба. Но малкият нямаше да има тази възможност, първо, ако го нямаше нета и второ, ако благодарение на него той не си бе създал “фенове” (както те сами се наричат в коментарите си по-горе), т.е. читатели, които търсят неговото творчество, последователи, които имат нужда да открият повече информация за него. Излиза, че именно неговата публика, чрез своите коментари, играе ролята на ПР-специалист, имидж мейкър, бранд и ивент мениджър. Неговата аудитория от почитатели и подражатели сама създава новините покрай него и управлява събитията, свързани с малкия творец. И несъзнателно му прави реклама. Някой ще каже, че добрите коментари му правят реклама, но лошите му вредят, но както казва наборката ми Мадона “Няма лоша реклама, защото не е важно дали говорят за теб само хубави неща или само лоши- по-важното е, че говорят за теб”, а тя точно от негативните коментари и скандалите направи кариера. В крайна сметка излиза, че при бедна страна като нашата, всеки млад и начинаещ автор трябва да се запаси с търпение и да разчита на себе си и своето творчество, благодарение на което да намери своите верни привърженици и почитатели, които от своя страна да го коментират, споделят, харесват и препоръчват повече, за да има той бъдещ успех. Налага се обощението, че в родната ни българска действителност, авторът, ако няма лични средства за издаване на книга, за наемане на нужните комуникационни и маркетингови експерти, трябва или да бъде изцяло интегрирана, всезнаеща и всеможеща личност за да може сам да се утвърди, или да разчита на творчеството си, което ще му създаде читатели, които да го популяризират. В общи линии това е моят коментар, а надявам се и принос, относно особеностите при утвърждаването на съвременния творец в България. Благодаря на това момче, че чрез есето си предизвика толкова коментари, които показват в един или друг смисъл спецификите при утвърждаването на всеки млад творец. Пожелавам на малкия голям пеликан, безоблачно небе при полета на неговата мисъл, нестихващо въображение и перната муза като перото му. На добър час и до нови задочни срещи, посредством твоето творчество!

    • Напълно съм съгласна с Вашите тези, Красимир. Много сте точен, по отношение на крайното редуциране на разходите към днешна дата в страната ни и липсата на финансов капитал, не само във връзка с подпомагането на всеки млад талант, но и да се живее изобщо. В потвърждение на Вашите думи, ще си позволя преднамерено да посоча творба, която до сега не е представена от другите коментиращи- http://kaun.haskovo.net/index.php?/archives/1441-unknown.html Възхищавам се на това дате! Много искрено, обективно и въздействащо с всяко свое произведение! Успех му желая!

  13. Харесах това есе. Но не съм го показала с вота си, защото нямам профил във Фейсбук \смятам ФБ за загуба на време\. Съгласна съм с К. Христов, че то има много последователи, съдейки от написаните есета след него. Давам пример с перото, което предоставя чудеса \като идеята за вълшебното перо е използвана във възможно най-многообразни вариации- магическо, говорещо, омагьосващо перо и т.н.\, или вълшебното и чудновато огледало, а не на последно място- и говорещият на български език пеликан. Харесах есето на това момче, но харесах и коментарите под него, с едно малко изключение. И в духа на народните пословици и поговорки, които масово ползват другите тук, на Иво ще кажа само, че “който копае гроб на друг, сам пада в него” и че “най-добре се смее този, който се смее последен”. Обаче, моят коментар изцяло ще бъде насочен в подкрепа на всеки млад творец, като продължение на мислите на господин Христов. Аз имам дъщеря, която вече е по-голяма и сама може да вземе решение дали или на кой точно конкурс да участва. Защото от опита й като по-малка все още носи горчивия спомен за разочарованията си от конкурсите. Защо ли?… Ще бъда конкретна, но за да съм етична няма да споменавам имена на конкурси, организатори, клубове, федерации, школи и т.н. Те, мисля, сами ще се познаят, ако моето мнение бъде публикувано и достигне до тях. Само ще кажа, че като всяко дете, търсещо своето място и моята дъщеря е преминала през доста спортове и изкуства, преди да открие актьорските си заложби. Първо беше спортът. Що се касае до спортните изяви- напълно съм съгласна с предния коментар, че всички разходи се поемат от родителите. Най-дълго дъщеря ми тренира гимнастика \нарочно не уточнявам каква гимнастика\. И там от нас бяха платени всички екипи и принадлежности, нужни за упражняването на този спорт. Към месечните такси дори заплащахме и застраховката и картотеката, задължителна за всеки състезател. Нищо не поема нито клуба, нито Федерацията. По онова време бяха платени от нас и таксите за първенствата в България и извън нея, както и спортните лагери, като дори тези, които тя издържа, след тежката селекция за националния отбор на страната. Хем си от националния отбор, хем плащаш дори за екипа на националния отбор, хем плащаш и за самото състезание, на което ще представляваш България. Плащаш и пътните си и дневните си, и нощувките и хранодена си и др. А държавата се мъчи да ни убеждава, че обезпечава напълно както масовия, така и професионалния спорт и продължава да настоява, че търси деца с потенциал, за да се сменят поколенията в спорта. На кого да вярвам- на писанията в пресата, че им се финансират лагерите или на факта, че ние сме дали тогава 380 лв. за този лагер? Интересно, нали когато децата ни спечелят медали или купи, на тази страна й се дават пари за това, на Федерацията също и не на последно място- на клуба на състезателя. Къде отиват тези пари след като не стигат до децата ни, за да им покрият разходите за спортните им изяви? Въобще някой интересува ли го това? Проверява ли, разследва ли? Разочарованието на децата не е само от безпаричието, но и от отношението към тях, което да си кажем честно е много по-добро в чужбина, отколкото у нас. Защото тук всеки втори съдия има и свой клуб и познайте кое дете има шанса да спечели първенството, ако точно този съдия е в комисията? От преките ми наблюдения и в другите спортове съдя, че тази порочна практика съществува не само в гимнастиката. Това е ежедневна мила и родна картинка. И на детето в един момент му писва и или сменя спорта или се отказва изобщо да спортува. А после се чудим къде е проблемът и защо децата отказват да спортуват и стават с наднормено тегло. Чудим се и защо са посредствени изявите на малките спортисти на международни турнири и първенства- ами като дете с ограничени възможности е било подпомогнато да влезе в отбора, то е ясно, че ще спъва целия отбор в неговите изяви, нали? И после талантливите деца се отказват, а тези с малките възможности, но побутвани постоянно напред от съдиите тук, продължават да тренират, но отивайки на световни форуми, нямат познати и следователно- нямат отлични класирания. Тази “шуробаджанащина” в България обаче не е само в спорта. Преди театралните школи, дъщеря ми мина през песните и танците, стигайки и до рецитаторските конкурси. Няма да забравя как още в първия конкурс по имейла получихме официално \подпечатано и подписано\ сканирано писмо от организаторите, че е спечелила първо място. Представете си радостта й и как се е похвалила на съучениците си в училище, на близки, на приятели, на роднини. След седмица сме вече на награждаването и хоп, първото място е отредено на друго дете, а тя се оказва втора. Лошо няма във второто място, но детето е крайно разочаровано, защото приема, че е излъгано. Как да й обясниш, че в тази страна много често се случват такива работи и че като нямаш “гръб” \т.е. подкрепа\, нямаш “връзки” \т.е. познат\ никой не ти гарантира, че няма да те изместят в последния момент. Да не говорим, че при награждаването нямаше дори и демонстрация на рецитаторските възможности на участниците, за да може публиката да сравни и сама да се убеди в качествата на отличените. Самото жури също “на живо” не е чуло никое дете, тъй като записаните материали \клипове\ с децата трябваше да се изпратят или на диск по пощата или чрез файл по имейла. Предполагам, че подобна е практиката и с литературните конкурси. И в тази връзка поздравявам организаторите на настоящия конкурс, че при тях всичко е открито и на показ, защото всички есета се публикуват и читателите им сами могат да направят сравнение!… Друг случай, за човешко безхаберие от страна на организатор на детски конкурс- дъщеря ми изпраща записа си отново по имейла. Получава отговор, че той е получен и прегледан, като й пожелават успех. Минава месец и ден преди награждаването тя пише на организаторите с молба да й кажат къде може да намери повече информация за резултатите от конкурса, за да знае тя по-рано дали е отличена, за да може да се подготви за пътуването с един от родителите си. Получава отговор, че тя не е участвала в конкурса и затова няма да й се предостави тази информация. Детето изпраща от имейла си запазеното писмо, с което организаторите потвърждават получаването на материала и им пише как не е участвала, след като има техния отговор, с пожеланията им за успех на конкурса?! И колкото Вие сте получили нов отговор, толкова и тя. И как това дете да не остане разочаровано? И как то да участва следващата година на този конкурс? Излиза, че самите организатори нямат нужда от силна конкуренция, че тогава няма начин техният човек да спечели. Друг метод, който често се използва за същите цели е липсата на информация за спечелилите конкурса. Колкото и да се рови дъщеря ми в нета, пак опира обаче до имейла или ако няма посочен такъв от организаторите \което често се случва\, то има поне телефони и детето върти за да се осведоми дали е сред наградените. А тези телефони също струват пари, но на организаторите нищо не им струва да качат имената на отличените в мрежата, нали? Но защо да го правят, след като колкото се може по-малко участници са информирани, толкова и по-малко ще дойдат на награждаването и ще има възможност наградите да се дадат в последния момент на точно тези, на които трябва от местните деца. А и защо да си правят труда да пратят имейл или да се обаждат на отличените и да си създават допълнителни разходи, като знаят че всяко дете само ще им се обади? Тенденциозно и голяма част от награждаванията се случват в делнични дни, за да нямат възможност родителите да пътуват с децата си и отново „в движение“ да се променят отличените деца. Друго е после да пишеш, че в конкурса са участвали примерно 300 деца и местната млада надежда ги е преборила всичките с рецитаторското си майсторство. Но колко от тези 300 деца са информирани, кога и къде точно ще се проведе официалната церемония по награждаване на отличените участници, никъде и никога не се споменава. Ами за смяната в последния момент на датите за награждаване какво да коментирам… Бяхме планували отпуските си със съпруга ми за да съчетаем едно от награждаванията с почивката си и в последния момент в мрежата дъщеря ми открива, че датите са преместени с две седмици. Тя пише отново на организаторите и те потвърждават информацията, без дори да и се извинят, че не са я информирали. Добре, тя е открила сама тази информация, а другите деца? Кой знае колко от тях с родителите си са пътували без да е имало смисъл, но по-важното за организаторите е, че по този начин са осигурили още туристи за градчето си. И колкото се може по-малко деца за тържествената церемония по награждаването, където децата би следвало да покажат рецитаторските си способности и да бъдат сравнени от публиката. Но като са малко, то е видно, че и без талант може да спечелиш. Ясно е, че ние си отидохме на планираната почивка, а две седмици след това дъщеря ми не замина за церемонията, защото нямаше как отново да пропътуваме до другия край на България и да натрупаме още финансови загуби за семейството. Но продължавам да се чудя, как подобни хора организират конкурси, като си играят с желанието на децата да се изявяват и се подиграват с амбицията им да постигат успехи, но и най-вече като гледат да печелят от тях? Не става дума само за ПР-а и рекламата, която си правят организаторите чрез конкурсите, а за схващането им, че децата \респективно- родителите им\ са “касички”. Прав е г-н Христов, като казва, че награждаванията са в късните часове за да се наложи заплащане на спане и вечеря поне, а на следващата сутрин и закуска, а може и обяд преди да се пътува. И то не за един човек, защото е разбираемо, че на детски конкурс всяко дете ще дойде с поне един придружител. Прав е и затова, че никой организатор не поема тези разходи, а какво остана за пътуването. Но защо се налага изобщо присъствие на отличените деца, след като те няма да представят рецитаторските си способности и следователно дипломите и наградите им могат да бъдат изпратени и чрез пощенска пратка? Е, как ще се подпомогне финансово регионалната им икономика \както казва господинът\, а и защо да си правят излишни разходи организаторите с пощенски доставки? Голяма част от тях дори в информациите си за конкурсите предварително съобщават, че наградите и почетните дипломи се връчват само на място. Но това е най-малкото, защото голяма част от самите участия на конкурси са платени \минимум 20 лв.\, под предлог, че това е заключителната фаза на конкурса, до който участникът вече е допуснат, но се налага да се заплатят тези средства или за издаване на диск с представянията на отличените участници, или за излъчването по телевизията \може и да е регионалната им\, или именно за тържествената галавечеря и гарантиране на запазено място в луксозен хотел. Представете си от толкова много деца по 20 лв. за какъв солиден бизнес става въпрос и то без данъчна регистрация, защото на конкурсите не се издават нито фактури, нито касови бонове за тези пари. Чиста печалба, без разходи, защото разходите за наградния фонд по конкурсите се покриват обикновено от местни спонсорски фирми или компании. Но по-лошото е, че в началото, когато детето е открило информацията за конкурса тези парични условия не са били споменати, а впоследствие когато то вече е изпратило своята кандидатура, получава писмо с покана за участие в заключителния етап, в което вече се посочват и допълнителните изисквания за финансовата обезпеченост на награждаването. Ами защо не пишат направо колко струва първото, второто или третото място, че децата направо да си знаят предварително? Другото, което ме възмущава е, че после тези организатори се „бият в гърдите“ и казват, че ето те видите ли били тези, които са подали ръка на детето и са открили таланта му. Напротив, не само, че печелят от този талант, но и продължават да си правят реклама в следващите издания на конкурса “на гърба” на това дете, без за този талант да са дали и една стотинка, нито са си направили труда да го откриват и насърчават в развитието му. Или смятат, че с наградата достатъчно са го поощрили? Прав е г-н Христов, казвайки, че наградите никога не са парични. Дъщеря ми е печелела дискове, касети, раници, книги, учебни помагала и пособия, картини, тениски, потници, шапки, рекламни материали, като химикалки, ключодържатели, тефтери, бележници, календари и мн. др., но никога пари. Така че не децата печелят от тези конкурси, а тези, които се рекламират чрез тях. Всеки, който веднъж се е докоснал до талантливо дете гледа да се възползва от него, да го използва за своите цели, ползвайки и осребрявайки името му, без да го е подпомогнал с нищо. Ще дам още по-категоричен пример: На един от конкурсите на дъщеря ми й бе предложено от продуцент да участва в кастинг на известен български киноцентър, тъй като се набирали деца-актьори за бъдеща съвместна филмова продукция между България и други страни \няма смисъл да ги изброявам всичките\. Тя се яви на кастинга и бе избрана с още куп други деца. И от тук започнаха нашите мъки… Нищо че децата имали актьорски талант, налагало се тяхното обучение във филмовата школа, като за целта се заплащаше месечна такса от 80 лв. в която освен обучението се включваше уж и картотеката на малките актьори. Обучението трябваше да се провежда от изтъкнати имена в тази област, които са ни познати от малкия и голям екран, но уви, то се провеждаше от един и същи човек \продуцентът\, а му помагаха всички представители на неговата голяма фамилия. Този семеен бизнес доста време просъществува с лъжите за филма, като с нас, родителите, се сключиха договори за 25% “импресарски”, които те ще получат, при евентуалния ангажимент на детето. Рекетът бе очеваден, защото в цял свят тези пари се получават от откривателите на талантите само, ако те са ги обучили безплатно и са ги направили звезди. А при нас, от една страна плащаш за обучението на детето, а от друга- плащаш и ако детето ти успее. Без да инвестират те в талантливите деца, печелеха от тях купища пари. В крайна сметка филмът не се снима, поради отказ на спонсорите да финансират проекта- това ни бе казано. Но изнудването си продължи и ако преди месечните такси бяха превеждани по банков път, то промяната се състоеше в това, че сега вече парите се даваха “на ръка”, без издаването на каквито и да било фактури или касови бележки. Децата започнаха да готвят театрална пиеса. Аз, разбира се, нямах намерение да субсидирам повече това безсмислено начинание, но дъщеря ми настояваше, защото вече беше завързала приятелства и много харесваше другите деца. Разбирах я и не исках аз да съм причината да се откаже. Разбирах и желанието й да се види на голямата театрална сцена. И това се случи, при пълна зала с правостоящи. Децата бяха великолепни, но за труда си не само не получиха нищо, но и месечните такси си останаха същите. Доста представления направиха и доста пари спечелиха от тях- не само от месечните такси, но и от всеки билет за спектакъла \по 5 лв.\. Представете си за какви суми говоря, като всеки стъпил поне веднъж в театър знае капацитета на голяма театрална зала, с балконите, а сега сложете и правостоящите и картинката ще ви стане ясна. Спряхме да плащаме и дъщеря ми, колкото й да не искаше, бе принудена да се откаже. Защото бях силно решена повече да не позволявам някой да се възползва от таланта на детето ми и в него да вижда само спонсор. Ние, родителите, не сме банки- нито имаме чичовци милионери в Америка, нито фамилиите ни са Рокфелер. Реших детето да се занимава с това, което харесва и обича да прави, само ако то е безплатно. Оказа се, че има подобна възможност в училище. Да, ама друг път! Безплатните училищни занимания \едно време ги наричахме “кръжоци”\ по програмата “Успех”, субсидирана от еврофондовете, предоставят възможност за наличието на театрална школа в училище, но незнайно защо там има ограничение в бройката \15 деца\. Но по-важното бе, че ръководството на училището е решило, че в школата ще се запишат цели класове \желаещите от тях 15 деца\ и когато дойде редът на класа на дъщеря ми, тогава и тя може да се включи. Знае ли МОМН за това обстоятелство? Ако да, защо тогава министърът продължава да твърди, че се дава възможност на даровитите деца още в училище да проявят таланта си? Защо медиите съобщават, че се дава равен шанс на децата? Че докато дойде редът на класа на дъщеря ми, то тази програма може вече да я няма? Знае ли Министерството, че ако има повече от 15 желаещи ученици да се запишат, им бива отказвана подобна възможност, защото по програмата на учителя се заплаща само за 15 деца? А какъв е този учител и това училище изобщо, дето връща талантливо дете и не му дава възможност да развие таланта си, само защото за този ученик няма да се получат пари? А после училището иска дипломите на децата \те и затова си ги събират от конкурсите\, за да ги изложи във витрината си и да се гордее, че това дете е възпитаник на това училище. Нима училището му е открило таланта? Нима е допринесло с нещо за неговото развитие? Нима му е дало възможност да се изявява? Нито за един от конкурсите, в които е участвала дъщеря ми не са я информирали от училище. Тя сама губи ценното си време да търси и да намира информация в мрежата за конкурсите. Какво прави в тази насока Министерството на образованието? Ако изпраща информациите до училищата, то проверява ли дали тя стига до крайния си получател- учениците? Какво правят и другите министерства \Министерството на културата и Министерството на физическото възпитание и спорта\ в тази насока? Къде са им стипендиите? На кого се раздават годишните или месечни стипендии? Водят ли си те някаква статистика за успешните изяви на децата? Знаят ли изобщо колко са талантливите и даровити деца в страната? И най-вече, информирани ли са децата за възможността да получават държавни или общински стипендии? Признавам си, много трудно е да се открие информация за подобни стипендии, а дваж по-трудно е да се кандидатства за тях, защото бюрокрацията е голяма, а и изисква време, нерви и пари на родителите, за да успеят те първо, да издирят мястото, на което се подават документите и второ, да осигурят на време тази документация. А как да стане, ако от конкурс не са дали на детето диплом или още то чака да си я получи от състезанието в чужбина, или ти се налага вече няколко пъти да ходиш до служителите и те отново да те връщат за ново копие. Как да им обясниш, че не всички организатори на конкурс са коректни и пишат датата на награждаването върху грамотата, подпечатват я и я подписват? Как да обясниш на едно административно лице, че ако още веднъж те върне за нещо, ще те уволнят от работа, защото отново се извиняваш с детето си? Как да обясниш на държавата, че цялата информация за детето ти я има в Интернет и те трябва сами да си свършат работата, като я намерят, проучат и проверят? Иначе за какво получават заплати? А могат и по служебен път да изискат повече информация за награденото от организаторите на конкурса дете и неговата документация, нали? Но целта е да се откажат още в началото децата ни от стипендия. Или ако упорстват и родителите им предоставят всички изискани документи, няма гаранция, че те ще бъдат избрани. И ако не са одобрени, няма смисъл да се чака да се изложат доводите на комисията, правеща селекцията. Да, тези стипендии са обречена кауза! Такава, според мен, е и стипендията на Фондацията на Бербатов, затова и отказах дъщеря си да кандидатства. Не за друго, идеята е отлична и ако можеше повече успели българи да го последват и да помагат на младите дарования на България щеше да е много добре. Думата ми е за равния шанс… Там са три областите, в които може да се кандидатства за стипендия- наука, спорт и изкуства. Най-малка е конкуренцията в областта на науката, но дъщеря ми не се изявява в тази сфера. В спорта конкуренцията е голяма, защото от години едно и също дете оглавява челната позиция. То определено го заслужава със своите рекорди. Но не всички спортове имат толкова състезания през годината, не всички се провеждат в чужбина и не всички родители \ако нямат спонсорство\ могат да си позволят децата им да участват във всички тях. А всяко място \от първо до трето\ дава точки на детето, а ако е от международно състезание точките са повече. Следователно, ако едно дете иска да се класира сред финалистите по проекта, то трябва или да участва на повече състезания в чужбина, или да участва на всички възможни, които се провеждат в страната, за да успее да изравни поне точките си с тези, които имат успехи от международните форуми. И то не само да се участва, но дипломата трябва да показва и класиране в челната тройка. Но ако детето ти се изявява и в спорта и в изкуствата, както беше при дъщеря ми, то точките не се сумират, а се кандидатства и в двете категории отделно, което не му дава особен шанс за успех. Колкото до областта на изкуствата, в този раздел конкуренцията е най-силна. Първо, защото децата са най-много. Второ, защото са от различни сфери на изкуствата- музикални инструменти, пеене, танци, изобразително изкуство, литература, кино, театър, компютърна графика, мултимедийни презентации и мн. др. Но проблемът е, че при някои изкуства българският език не е от значение и всяко дете може да се изяви на международен конкурс с творчеството си, но ако се занимаваш с изкуство, в което родният ти език е в неговата основа, то няма как да получиш награда в чужбина. Не говоря само за рецитирането, или изява на театрална сцена или в киното\които няма как да удостовериш с диплома\, но и за личното творчество на децата чрез проза и поезия. Ако те не пишат своите литературни произведения на чужд език или не рецитират на английски примерно, няма как да участват в международен форум. Затова и в тези области няма международни конкурси. И след като няма как те да успеят да достигнат точките на пианистите, певците, художниците, танцьорите или компютърните графици например, или трябва да се откажат да кандидатстват за стипендията, или трябва да оставят училището на по-заден план и да започнат да участват във всички възможни конкурси в България, за които се сетите. Но и тогава нямат шанс, защото дори и да се класират на челните места в конкурсите, то няма чак толкова конкурси в страната, че да изравнят бала си с участниците на международни такива. Или трябва да са вундеркинди и да съвместяват успешността си в училище с изявите си във възможно най-много конкурси, свързани с изкуствата- поезия, проза, рисуване, мултимедия, компютърна графика и пр. Тогава могат и да настигнат миналогодишният финалист, който по този начин е получил повече от 40 \цитирам по памет- може и да са повече\ отличия от конкурси. Но ако детето ви проявява своя талант само в едно направление от изкуствата, то няма как да постигне подобни резултати. В общи линии, това са възможностите на внуците Ви, г-н Христов \само да Ви кажа, че бойните изкуства не са в категория “Изкуства”, а в “Спорт”\. Ако внуците Ви са силно решени да кандидатстват за тази стипендия им пожелавам успех. Успех желая и на Давид, защото това дете определено го заслужава! Пожелавам му да не се отказва от намеренията си, въпреки моето мнение за стипендиите. Той пък може да ме опровергае и с успеха си да ми докаже, че не съм права в обобщенията си. Но целта на това мое мнение не е да разубеждавам, а да предизвикам реакция у тези, от които зависи откриването и развитието на всеки млад творец. Защото днес всеки малък талант сам открива и показва на света дарбата си, подпомаган единствено от родителите си. Няма ги институциите, няма ги неправителствените организации, няма го и частния сектор- няма ги всички тези, които могат да помогнат по един или друг начин. Няма ги не само спонсорите, г-н Христов, но и откривателите. В другите страни ги наричат различно- “ловци на таланти”, “ловци на звезди”, “ловци на лица”, но както и да ги назовем, истината е една- те липсват в България! В тази страна единствените откриватели на даровитите деца са само техните родители и благодарение на тях те постигат успехи. А после ги обвиняват, че били амбициозни. А какви да бъдат при безразлична и незаинтересована за бъдещето си държава?… Разберете ме правилно- аз обичам страната си, но не разбирам държавата! Не й разбирам политиката, спрямо младите. Може би, защото такава просто не съществува… Има я нейде на хартия, но я няма на практика, щом не се изпълнява, не се вижда, не се усеща насърчаването. Затова и децата ни остават за пореден път разочаровани!…

    • В почивните дни прочетох всички есета на малките и не толкова малки автори, а днес продължих с четенето на новите съчинения. И ще го кажа направо- това есе се явава вододелната граница, т.е. есетата на децата могат да се разглеждат като “преди” и “след” това есе. Не става дума само за времевия интервал на разделяне \след това есе близо месец няма друго изпратено и публикувано на сайта, а такива се появяват след каментарите, както на автора му, така и на другите пишещи тук личности\. Не говоря и само за идейния му принос спрямо следващите есета \например, детето, в смисъла на пеликана, който пише роман\ или интерпретацията на посланията му, които по-горе коментиращите вече са споменали, но и за взаимстването на стила дори \примерно, римуването от по-големите по години автори, въпреки че не съм сигурна, че на тази възраст знаят значението на голяма част от по-сложните думи\. Същият принос, в тематичната насоченост на следващите есета, имат и коментарите след тази литературна творба, както буквално с конкретни думи и фрази \за настръхването, за просълзяването, за личната драма, за беззащитното малко същество, за креативността, за дребните душици, за бедността и безпаричието, за лошите човеци и неразбиращите различното хора, за Иво, за психолога и пр.\, така и чрез тезите за развитието на младия талант \подкрепата на родителите му, стимула на наградите, поощренията чрез дипломите, насърчаването, посредством стипендиите и т.н.\ Съгласна съм с положителните мнения за настоящото есе и напълно ги споделям, но лично за мен най-голямото му предимство е че детето говори от първо лице, единствено число, затова и въздействието върху читателя е толкова голямо, а внушенията му се приемат на емоционално ниво. Второто преимущество, според мен, е големината на есето. То е кратичко, непретенциозно на вид и семпло на пръв поглед, но обемно на послания, всеобхватно на съдържание и емоции, което идва да каже, че не е задължително писменото слово да е дълго, за да казва много, и в случая е по-важно качеството, а не количеството на думите. Това имам да кажа, относно разглежданото есе… Но коментарът ми не се изчерпва с това. Пиша ви и по повод подкрепата ми на написаното от Таня Цанева в нейния коментар. Имам преки наблюдения върху подпомагането на всеки млад творец в Австрия, защото живяхме в тази страна близо пет години. Дъщеря ни там започна да свири на цигулка, лауреат е от няколко международни конкурса, стана и солист и имаше дори два самостоятелни концерта. На спорт не сме я записвали, тъй като в училището се предоставя богат избор от спортове, на които детето може да се посвети в свободното си време. Но компанията на съпруга ми откри свой филиал в България и вече повече от година сме тук. И можах лично да се убедя в огромната разлика между “там” и “тук”. Относно конкурсите, г-жо Цанева, изцяло споделям Вашето мнение. Даже ще си позволя да кажа, че дъщеря Ви е получила много добри награди, защото нашата от първия си конкурс получи паста за зъби, тъй като спонсорът на конкурса бе водеща българска фармацевтична компания. Дъщеря ни дори се разплака след церемонията, защото се обиди, че нямала бели зъби и че може би дъхът и е лош, след като й подаряват комплект за устна хигиена. Колкото до другите нередности, които Вие представяте в коментара си, с част от тях и ние сами сме запознати, благодарение на участията на дъщеря ни в БГ-конкурсите. Следователно, Вашите констатации са общовалидни за всички конкурси, а не само за рецитаторските, театралните, литературните или в областта на изобразителното изкуство \както се посочва в предходния на Вашия коментар\. Подобни недъзи \в смисъла на корупционни практики и механизми на измама, с цел бързо придобиване на финансова облага от децата\ ги има и в музикалната сфера. Ще дам само няколко примера, защото в противен случай рискувам моето мнение да се превърне- по дължина, а и по драматизъм- в роман, подобен на „Перо от пеликан“… Дъщеря ни участва миналата година на конкурс, в който наградата за първото място бе 7-дневен летен лагер на морето за талантливи деца, които там ще се обучават в майсторски клас. Тя спечели първото място, но се оказа, че предварително обявеното поемане на разходите за лагера се отнасяло само за майсторския клас- или с други думи от 420 лв. организаторите поемат само обучението й в „класа“ \70 лв.\, а на нас ни се наложи да заплатим 350 лв. за самия лагер. Част от децата се отказаха, защото били от градчета край морето и не искаха подобна награда \предполагам, че са им трябвали само дипломите\. Лагерът се състоя в края на лятото \през септември месец\ и за лош късмет децата хванаха променливо време, така че са нямали възможността да се порадват много на плажа, слънцето и морето. Колкото до сумата, едва ли разходите за лагера имат такава стойност, след като той се провежда в края на туристическия сезон. Дали е била доволна дъщеря ни от лагера няма да коментирам, а само ще спомена, че тя тази година не взе участие в този конкурс. Вторият пример е от “престижен” национален конкурс за даровити деца в страната. Първият етап при него са месечните конкурси в различни градове на страната. Спечелилите този кръг стигат до втория етап и биват поканени в края на годината на Националния годишен конкурс, който се провежда в столицата. На поканата пишеше, че мероприятието започва в 9 ч., но ние \родители и участници\ чакахме до 11 ч., тъй като трябваше да се изчакат всички потвърдили присъствието си участници да дойдат от провинцията, след което трябваше децата да се регистрират и да им се поставят табелки с имената. Тази регистрация ни струваше 20 лв., като в тях влизало изготвянето на диск с представянето на детето, който диск ние ще получим по пощата. Започна самият конкурс, но децата се връщаха по няколко пъти за да може ТВ-камерата да ги заснеме не само в далечен план \на сцената\, а и в по-близък, защото целият конкурс след монтажа на кадрите щеше да бъде излъчен по една от националните телевизии. Връщаха децата за поредния дубъл, но снимаха по няколко пъти и нас родителите в залата как аплодираме или как всички в хор казваме името на конкурса, а и имената на част от фирмите- спонсори на конкурса \може би тези, които са платили повече\. Снимките продължиха до 22.30 ч. като през целия този снимачен ден на децата не им бе предоставена нито храна, нито вода. Добре, че сме там ние, родителите, че да компенсираме подобен “пропуск”. В Австрия за използването на този детски труд не само нямаше да плащат децата по 20 лв., но напротив, организаторите са длъжни да им платят за снимките, както големи хонорари, защото са деца, но и т.нар. “вредни” за да компенсират времетраенето на снимките, които бяха близо 12 ч. Да не споменавам, че щяха да бъдат обезщетени и родителите като придружители на децата- участници в конкурса, както и за работата им през целия снимачен период, тъй като след като публиката се заснема и участва с аплаузите си и със скандирания, то тя се явява платена публика. Освен това децата нямаше да останат гладни и жадни, защото това им се гарантира от Закона за защита на детето и се съблюдава стриктно от правителствените служби, ангажирани с тази материя. А при нас в България наблюдавам, че няма конкурс, на който да присъства представител на Агенцията за закрила на детето, който да гарантира защитата на правата, интересите, свободите и достойнството на децата. Знае ли тази агенция, че на въпросния конкурс се предоставиха декларации на родителите, в които те чрез подписа си декларираха, че няма да имат каквито и да било претенции, във връзка с финансовото обезпечаване на децата, по повод многократното излъчване по телевизията на заснетия конкурс и ако не се подпишеха детето нямаше как да участва? Всеки родител от София може да си позволи да прежали 20 лв. и да си тръгне с детето, но тези, които цяла нощ са пътували от провинцията до столицата как да се откажат и да си тръгнат с разплаканото си дете? Колкото до платения диск- да, получихме го и беше пълен най-вече с реклами на спонсорите, в сравнение с изявата на децата, голяма част от която ние сами бяхме заснели още при провеждането на конкурса, а който от родителите имаше възможност, можеше да си запише целия конкурс и от телевизията. Най-много ме подразни присъствието на спонсорите, които при монтажа бяха представени, че уж връчват наградите на децата ни, а те дори не бяха в залата на самото провеждане и заснемане на конкурса и да уважат талантливите деца с присъствието си. Разбираемо тези кадри са заснети преди или след конкурса и после просто са добавени \на диска се вижда как поредният спонсор държи медала и наградата- детска играчка и сухи пасти, а после вече дават дъщеря ни с медала и наградите в ръце, качена на първото място на почетната стълбичка\. Третият ми пример е за подвеждаща информация от тази година. Дъщеричката ни още от Австрия се опитва да композира \най-вече мелодии за детски песнички\ и тук участва в онлайн конкурс. На сайта на организаторите трябваше да се качи записа на композираната авторска музика, а на имейл да се предоставят данните на автора на произведението, тъй като конкурсът бил анонимен. След края на конкурса имената на участниците щели да бъдат поставени под тяхното произведение. Да, ама не! Под музикалните творби на децата не бе написано нито едно име, дори и след награждаването. В сайта само се публикуваха имената на отличените, без да се спомене кое точно е тяхното произведение. Следва изводът, че тези отличени „участници“ може и въобще да не са изпратили своя творба, щом не се представят техните произведения. А след като не се поставят имената на всички участници под творбите им, то спокойно наградените могат да си изберат която и да е композиция и да кажат, че е тяхна. Излиза, че този конкурс толерира плагиатството, интелектуалната кражба и възползването от „ноу-хау“. В случая питам, къде са организациите за защита на авторското право? Или преди конкурс всяко дете само трябва да прояви инициатива и да мине през патентното ведомство, за да си извади сертификат за авторство над своето произведение? Подобно безобразно отношение към творците има само в тази страна. Следващият ми пример е отново от музикален конкурс в мрежата, но този път на имейла се изпращаха клипове на децата, как те самостоятелно изпълняват своето произведение. След като тези клипове се качваха в мрежата от организаторите, под всеки от тях излизаше надпис, че желаещите да гласуват за това произведение трябва да изпратят СМС \1.20 лв.\ и ще получат кода на произведението, с който вече може да гласуват на определеното за целта място в сайта. Интересно, защо трябва да се заплаща вот, при условие че Интернет предоставя алтернатива да се хареса творба и без за това да се плаща? Нима организаторите нямат спонсори и по този начин набират средствата си за наградния фонд? Ами тогава по-добре да не правят детски конкурси! Къде са в случая данъчните институции, финансова полиция, за да проверят счетоводните книги на организаторите и да разберат къде отиват тези средства?! И последното, в което ще си позволя отново да Ви подкрепя г-жо Т. Цанева е информацията за конкурсите. Дъщеря ни също като Вашата сама търси и открива информация за БГ-конкурсите и кандидатства със своите музикални произведения. Но когато участниците са малко се оказва, че организаторите тръгват сами по училища, читалища, клубове, кръжоци, школи, студия, курсове, майсторски класове и др. не само за да информират децата за конкурса, но и да ги запишат \без за това да е съобщено на родителите и да е получено тяхното съгласие\- записват ги как свирят на музикалния си инструмент или как композират детска песничка примерно. А това изобщо не е честно спрямо другите деца, най-малкото защото те сами са търсили и намерили информацията в мрежата, сами са се записали и изпратили своите клипове или творби, без чужда помощ, без насърчаване и външно подпомагане. И си мислят после, че ние \родителите\ „трева пасем“ и не схващаме целта на направения от тях тур, а то под всеки клип с изпълнението на детето пише не само неговото име и възраст, но и от кой град е, от кое училище, читалище или школа, както и името на учителя му. И се виждат сходствата! Колкото до ролята и мястото на българското училище, в процеса на откриването и развитието на един млад талант, имам какво да добавя. В училище дъщеря ми бива информирана за конкурсите само ако в съобщението за него изрично се споменава награда и за училището \или класния ръководител, или учителя по музика\, в противен случай никакво инфо не достига до нея. Колкото до безплатните кръжоци, финансирани от ЕС, нямаме и намерение да я записваме, след като учителите са същите. Как преподавателят по музика в учебните й часове може да я научи на нещо съвсем ново, само че този път в кръжока? Ами ако това е действително така, то значи той не дава всичко от себе си и пести сили, знания и умения в часовете по музика, за които получава щатна заплата, а ги предоставя само в допълнителните занимания на децата в кръжока, само защото там му се плаща допълнително, така ли? Дъщеричката ни ще запише тези допълнителни часове в безплатните кръжоци само ако там са различни учителите от щатните, ангажирани със стандартните им часове по музика. А за спорта в училище какво да кажа като такъв изобщо няма, след като и часовете по физическо възпитание се провеждат един път седмично в най-добрия случай \за да не казвам, че е един път месечно\! Защото вечно 4-те физкултурни салона са заети от по-големите ученици или са в ремонт и ако е хубаво времето децата провеждат часа си в училищния двор, а когато времето не го позволява, този учебен час бива заменен с друг \български език или математика\. А нали физическата активност на децата е задължителна за учебния процес и е залегнала още в началото на учебната година в учебния план на училището? Аз това пък искам да попитам Министъра на образованието дали го знае? Уж предоставяли условия на децата за упражняване на спорт, за развитие на двигателната им култура, за да не са обездвижени и затлъстели. Подобно нещо в Австрия няма как да се случи, а камо ли да остане без последствия. И щом не се изпълнява учебната програма, от гледна точка на часовете по физическо, какво да очаквам аз от училището то да представя на детето ми извън класни занимания по спорт. Търсих подобна информация, но в училище такава липсва. Започнах да я издирвам в мрежата, но и там не я открих. Дъщеря ни много харесва Мария Гроздева и затова иска да се запише на спортна стрелба. Уви, „е па такова животно нема“ в нета. Оказа се, че има много стрелбища, но не и треньори \инструктори\, а само индивидуални частни посещения на стрелбищата срещу заплащане. Ще се радвам, ако някой от четящите есетата и коментарите хора, разполага с подобна информация и ми съобщи в кой клуб може да тренира дете спортна стрелба. Много ще съм ви задължена и благодарна за съдействието! Защото децата не само имат нужда да спортуват, но и обичат спорта. Доказва го и тази творба, на автора на есето http://www.public-republic.com/magazine/2012/08/95348.php Пускам този линк, тъй като виждам, че всеки „фен“ на творчеството на това дете тук го прави. А и защото съм съгласна, че момчето със своите творби е напълно заслужило тази популярност. В Австрия даровитите деца, доказвайки чрез произведенията си своя талант, не само получават спонсорство, но и подписват договори не само рекламни, но и за работа- най-вече в сферата на шоу бизнеса. Стават водещи на детски предавания \които в България липсват, а са така нужни на децата ни и които помним още от нашето детство\, участват в игрални филми за големия екран, канят ги за детски ТВ-сериали или театрални постановки. След като се порових в нета за да науча и аз нещо повече за автора на това есе, както правят всички тук коментиращи, открих, че момчето е имало своя дебют на сцената на Младежкия театър в София и си помислих, че и в БГ има работещи деца, които са професионални актьори още от малки. Но след като прочетох Вашия коментар, г-жо Цанева, вече не съм така сигурна, че за играта си детето е получило някакво възнаграждение. В Австрия подобна несправедливост няма как да се случи. А ако авторът на това есе живееше там, със сигурност щеше вече да има издадена поне една самостоятелна стихосбирка или сборник с разкази и есета, или може би щеше да пише рекламни слогани, съдейки от есето му \как с малко думи казва много, как в краткостта се крие чара на посланията му\. Оказва се, че в България липсват не само откривателите и спонсорите, Таня \ако позволите на малко име\, но и работодателите на талантливите и даровити деца. Или ако те работят, то за този си труд не получават хонорари. Някой ще каже, че е така, тъй като нямат сключени трудови или граждански договори. Аз силно се съмнявам, че и дори да имаха такива, някой щеше да им заплати нещо изобщо, само защото са деца, а на деца пари не се дават, каквато е логиката не само на българските работодателите, но и на организаторите на конкурсите в страната. Колкото до спонсорите имаме горчив опит и с тях… Известна марка за детски дрехи и аксесоари бе направила национален конкурс в мрежата за талантливи и даровити деца, с добра визия. На посочения имейл се изпращаха сканираните дипломи за постиженията и изявите на децата, плюс няколко техни снимки. Спонсорът щеше да избере няколко деца да финансира в бъдеще, а те от своя страна трябваше да участват във фото сесия за новогодишния календар на марката\всяко дете с таланта си- музикантите с музикалния си инструмент, поетите и писателите- с книга или тетрадка, художниците- пред платното с четка и палитра и др.\. В случая трябва да спомена, че спонсорът има филиал в много голям български град \но не в София\. В продължение на месец страницата на тази марка се пълнеше с детски снимки, за които трябваше да се гласува. Забравих да спомена, че за да остане фотографията на детето, то страницата на спонсора трябваше да бъде харесана от изпращача на кандидатурата му \децата нямат Фейсбук- страници, следователно харесването трябваше да бъде направено от родителите\. Дойде време за обявяването на резултатите и се оказа, че всички избрани деца са от този град и близките селища от този регион. Разбирам спонсора, че е искал децата да са от близки населени места, за да се случи по-лесно фото сесията му, но защо тогава прави Национален конкурс? Защо подвежда с информацията? За да е най-четена и харесвана ФБ-страницата му ли? А интересуват ли го чувствата на децата? Да не говорим, че нямаше възрастово ограничение за участие в конкурса, а бяха избрани само по-големи деца от града и областта, в която се намираше той. Ако спонсорът е търсил само големи деца, защо не го споменава в информацията си за конкурса и по този начин мами децата в техните надежди, а всъщност те нямат никакъв шанс да бъдат избрани? И продължавайки в този дух на мисли, остава единствената възможност- стипендиите \щом ги няма коректните спонсори\. В училище такива не се дават, или ако ги има, те явно са много тайни след като никое дете не подозира за тяхното съществуване. В читалища, клубове, школи също те липсват, а можеха тези организации да си направят добър ПР и реклама, ако отпускаха годишни стипендии на поне едно талантливо дете \за да не заплаща обучението си в тях през годината\, каквато е практиката в Австрия, тъй като организациите са социално ангажирани и за тях е чест и привилегия да демонстрират пред гражданското общество своята съпричастност за насърчаването, подпомагането и подкрепата на даровитите деца по този начин. В Австрия дори се отпускат стипендии и от района \все едно при нас- от квартала\, но нямам намерение да споменавам всички други възможности там да се подпомогне финансово всеки млад творец. Ще оставя мнението си отворено, за да имат възможност и другите читатели да споделят своя опит и наблюдение от другите страни как е решен там проблема с откриването, насърчаването, подпомагането и развиването на таланта при малките творци, за да им бъдем полезни! Ако не с друго, поне с това можем да им помогнем…

      • Госпожо Костова и на мен това есе ми е фаворит. Но нямам намерение да се извинявам за това, да се обяснявам в поста си, да се разпростирам словоохотливо на дълго и на широко или да бъда напоителен в изказа си, защото съм мъж ;) А както показва момчето с творбата си, ние от силния пол сме пестеливи на думи, но не и на съдържанието, подплътено в тях!… Права сте за недъзите в детските BG-конкурси, госпожо. Вашите примери от музикалната област се отнасят и за всички останали направления на изкуствата. Подкрепям твърдението си с пример за SMS-те- http://shivachevo.com/index.php?see=voting&page=1 Когато кликнете върху което и да решите заглавие на стихотворение или името на неговия автор, излиза творбата с надпис под нея, сходен на този, който Вие сте цитирали. Така че платеният вот го има и на литературните конкурси. А на организаторите на конкурса за детско есе/разказ на тема “Перо от пеликан” предлагам да издадат всички публикувани тук произведения в специален сборник. Но ако нямат излишни средства, може поне наградените есета да бъдат включени в книгата “Перо от пеликан”, като приложение. И за авторството на идеята си не искам хонорар! :)

  14. Браво, Давид! Вече можеш да бъдеш спокоен и да я няма личната ти драма, защото след твоето великолепно есе и след молбата ти в твоя коментар, виж колко деца са се вслушали в нея- не се плашат вече от пеликана в теб, а са открили своите пеликани и са ги описали в есетата и разказите си. Бъди доволен от резултата, защото не си допуснал да убиеш в тях пеликана… Просто няма как толкова даровито дете, такъв талантлив пеликан, с перото си да убие себеподобен! Пожелавам ти твоето перо от пеликан винаги да те изважда от всяко тясно място и да ти отключва всяка клетка с решетка! На слука по сините вълни на въображението ти и свободен полет!…

Leave a Reply

Required fields are marked *.

*


  • Facebook
  • NetworkedBlogs
  • Twitter
  • YouTube